Интервю с Женя Георгиева и Румен Георгиев

Арт-терапията – една от т.нар. „креативни терапии” или “активни терапии” – т.е. тези при които терапевтичният процес включва активен творчески акт, е сред  психотерапевтичните интервенции, които се считат за особено ефикасни

при наркомании.

Тя възниква едноверемнно в Англия и САЩ  и представлява използване на методите на изобразителното изкуство за  терапевтични цели. Едни от пионерите на арттерапията в света – проф. Дайана Уолър – ръководител на Катедрата по арттерапия в Лондон и Даниел Ламли – осъществил реформа в английското училище, освобождавайки  образованието по изобразително изкуство от шаблонните схеми, чрез пренасянето  в уроците по рисуване на методи, почерпани от арттерапията, са вложили многогодишни  усилия в обучение на български психотерапевти.  Дайана и Дан  са били у нас над  20 пъти до смъртта на Дан в края на 90-те години.  Освен професионален екип, двамата са били и “екип” в живота. В  България сътрудничеството им е най-тясно с една също такава двойка – семейна и професионална: терапевтичния екип Жени и Румен Георгиеви – едни от пионерите на българската психотерапия.

Разговарям с Жени и Румен в кабинета им – едно уютно място, с топлота и живот, с много рисунки по стените, където арттерапията е един от методите, които се прилагат, най-често – както разбирам от тях, в съчетание с фамилна психотерапия.

Питам се как, все пак, методите на изобразителното изкуство могат да помогнат на човек с наркоманен проблем, защо точно арттерапия. Получавам от двамата взаимодопълващи се отговори.

„Не могат – казва Румен, ако се разчита просто на рисуването или скулптурирането като занимания, да произведат някакви “магически” ефекти. Самото рисуване създава специфични ВЪЗМОЖНОСТИ за терапевтичен ефект, които не се съдържат в словесното общуване, но за да се оползотворят те, трябва да станат част от умело воден терапевтичен процес”. “Аз водя” – казва Жени, “тренинг-курсове по арттерапия за психолози, лекари и социални работници и имам  20 годишен опит в психотерапията, но специално наркоманна арттерапевтична група, никога не бих се заела да водя сама, без Румен, който е и нарколог. Тези групи развиват собствен тип “наркоманна култура”, която ще доведе до изкривяване на груповата динамика, преди да съм се усетила.   Има и една друга трудност, в преодоляването на която – аз може би съм по-полезна, защото рисуването ми е страст. Тя е от съвсем   друг характер: много от хората с наркоманен проблем  имат склонност към изобразителното изкуство и рисуват добре. “Това не е ли улеснение?” – възкликвам. – “Донякъде –да, но е и затруднение, защото при арттерапията целта не е естетическото качество на произведението,  а свободният израз на психични съдържания. Понякога, когато  “езикът” на рисуването е отдавна познат на пациента,  той е създал собствени стереотипи във визуалната си изразност, а това значи  – и  множество “защити”, подобни на тези, които  сме развили  всички ние в ежедневната си реч. За постигането на освободена и освобождаваща изразност в групата,  е важно самият психотерапевт да е достигнал разкрепостеност  в боравенето си  с художествените материали. “Най-честият въпрос, който ми задават в началото на тренинг-групите е: “Какво може да се каже  по тази рисунка за нейния автор?” Това е масовата представа за арттерапевта. Обаче, ако терапевтът има такава “диагностична” нагласа – разглежда рисунката като своеобразен тест или като материал за диагностициране на проблеми, за категоризиране на хората, той  никога няма да може истински да стимулира  това най-ценно качество на процеса в групата – освободеността на израза на вътрешните преживявания, идеи, състояния, чувства. Най-ценно, защото именно изразяването, чрез образно-метафоричния език на изобразителното изкуство,  на психични съдържания, които иначе остават „в сянка”- извън вниманието на нашето съзнание /някои от  които са и почти неподатливи на словесен изказ/, вече е стъпка към „осветяването” им. А при наркоманно-болните със сигурност има твърде много емоции и импулси, които са „сенчести”, не се осъзнават, а „зарядът” им направо преминава в действие.

Всеки наркоман е като че ли две личности. Когато се извинява, когато уверява себе си и околните, че ще се откаже, ще спре – говори като че ли един човек, когато посегне към дрогата – като че  действа   друг човек, не същият. Именно това раздвоение е показател за  наличието на големи “сенчести” пространства във вътрешно-психичния живот.  При арттерапията, когато се постигне освободеност от външни изисквания и шаблони, процесът на рисуване се превръща в едно следване на вътрешния процес, понякога дори в нещо като сънуване и човек сам се изненадва от всеки нов елемент, от развитието и от цялостния “продукт” на  творческия си процес”. /Мисля си: това е подобно на споделяното от някои големи писатели, че от един момент нататък думите сами се леят, а главният герой на романа, очудва писателя с предприемането на неочаквани обрати в действието!/.

„В този смисъл творческият процес има нещо общо с промененото състояние на съзнанието – т.е. нещо ДОНЯКЪДЕ общо с това състояние, което зависимият човек е свикнал да получава само от дрогата. Би могло да се каже, ако си послужим с метафора, че сега  той има  достъп до тази страна на това състояние, която е храна за психиката му, отделена от ненужните и вредните примеси, с които иначе е била размивана. При това, добива умения да го отключва, да го регулира, да борави с това състояние, да го изпитва в различни степени,  да прехожда от него към напълно бодрото състояние, от завършването на рисунката към разсъждавнето върху нея като  „обратна връзка”, дошла от вътрешния му свят, към схващането на континуитета между нея и това което е рисувал предишния път, а също – към комуникацията с групата чрез нея. Защото всяка рисунка, освен индивидуално отражение е и  послание, отговарящо на  нуждите на конкретния човешки контекст, в който е създадена”.

„Това е завършващата фаза на всяка среща на групата – когато всеки говори за своята рисунка. Споделя нещо от процеса на работа по нея, от това какво значи тя за него. Постепенното разгръщане на комуникацията в  групата, само по себе си е терапевтичен фактор, противостящ на типичния, станал стереотипен начин на общуване в наркоманната среда”.

В по-напредналите си етапи, групата сама избира темите за рисуване. В началото терапевтът понякога поставя „задачи”. Да избереш трима души от групата и да ги представиш като предмети или животни – т.е символно;  да нарисуваш името си – така както си го възприемал като дете /тук често рисуващите включват прякори от детските години/, каквото е отношението ти към него сега и… представата ти за идеалното име. Прави ми впечатление, че много трудно „изкопчих” тази конкретика. Добре, че искам изясняване защо е така, а не оставам на фантазияте си да ми поднесе хипотези. „Едно от най-опасните неща е, такъв тип задачи да се използват просто като техники – от неопитен терапевт или в рамките на т.нар. „занимателни терапии”. Защото тогава никой не си дава сметка, че отношението към името ми може да разкрива отношението към самия мен, нито пък че подминатата проява на неуважение към рисунката ми е неуважение към вътрешния ми свят – към самата личност. Подсилваща собствената ми липса на достатъчо себе-уважение, която  и без това, при наркоманно-болните, е един от основните източници на проблемите.”

Накрая връщам разговора отново към „промененото състояние на съзнанието” при творческия процес, което се счита за един от показателите защо арттерапията, заедно с други форми на креативни терапии са толкова подходящ „антидот” на наркоманиите. Румен и Жени  са наясно, че самото споменаване на нещичко общо между творческото състояние и „онова” състояние, стремежът към което е основният проблем при наркоманно-болните, може да е  „изправило косите” на някои родители, четящи тази статия. Като фамилни психотерапевти, познават нагласата на родителите да се ужасяват от всичко, което напомня на „надрусване”. Имат разбиране за тази нагласа, за това колко е естествено да се развие тя, когато синът ти или дъщеря ти имат зависимост. Същевременно са твърди в отстояването на принципа, че не можем да променим нещо, без да намерим начин да се доближим до него, да вземем от него питателната за психиката и душите си същностна част от него, да отхвърлим друга част, да го трансформираме.  „Бягането” колкото се може по-далеч от всичко, което напомня за проблема всъщност е по-опасно, то лесно става част от захранващата верига, водеща към следващ рецидив, в най-остър вид.

Нещо повече – когато работят с родители на наркомани, те ги окуражават  и самите те да  намерят свои занимания, които ги доближават до променено състояние на съзнанието! „Когато се научат да боравят с това състояние, тогава семейната среда е създала пространство за интегрирането  в себе си на  конструктивни негови форми, вместо през цялото време да се бори отчаяно за отхвърлянето на деструктивните му форми. Е, – казва Жени, не се плашете от този термин – променено състояние на съзнанието” – и се засмива: „ще използвам съкращението му: ПСС”. В процес-ориентираната психология,  която тя е специализирала две години в САЩ, ПСС се нарича и психозата, и състоянието под влияние на опиати, но също така и: опиянението, когато наблюдаваш изгрева. Голямата разлика е не в друго, в СТЕПЕНТА. И това е много важно. Всяко нещо, което изпитваме в крайностната му степен и ни причинява страдание, представлява ориентир, сигнал, според тази школа, за нашата потребност от същото нещо – но в по-малките му степени: имаме  силна нужда от тях в много ситуации в живота си, а не ги допускаме. ПСС е  и  когато пееш на висок глас в планината,  и когато гледаш пламъците на огъня, и когато танцуваш, напълно погълнат от  ритъма,  или слушаш любимата си музика и пред теб се появяват образи или цветове. Всеки от нас е усетил колко много му дава едно такова състояние, една такава „забежка”. Степен на промяна на съзнанието е налице. Но не ни и хрумва да се плашим от такова опиянение, нали. “Напротив, казва Жени – ВАЖНО Е да си го позволим. Важно е да не сме НЕПРЕКЪСНАТО напълно трезвомислещи. Непрекъснато „в контрол над ситуацията”. Непрекъснато дисциплинирани. Защото тогава светът изсивява за нас. И тогава  – бягството от света   „ни връхлита” – самите нас,  или пък “ни се случва” – т.е. „захваща” някого около нас, в крайностната си степен, вместо ние да се ползваме, със съзнателно намерение, от умерените, адекватни степени на „бягство”, ако използвам Вашата дума, Ваня :  да се ползваме от „забежките”.

Румен завършва разговора ни: „Между впрочем,  боравенето с цветове и художествени материали включва като свое вътрешно-присъщо качество съчетанието между СПОНТАННОСТ  и ДИСЦИПЛИНА. Едва ли има защо да обяснявам колко  важен терапевтичен фактор е това съчетание именно при наркоманиите…”

В този момент си давам сметка как взаимодействието между двамата, през цялото време е допринасяло за усещането ми за жив процес, за богатство в атмосферата на това място. Замислям се какво го прави – ами, просветва ми  мисълта, че –  няма я надпреварата, която в една или друга степен усещаш когато разговаряш не с един, а с двама души. А същевременно всеки има своята специфика. Това което казва единият, като че ли  допълва, продължава нещо от това, което е казал другият, но в същото време, това не е за сметка на на своята, различна, нишка, на проправянето на пространство за нова насока.  „Терапевтичен екип” е понятие, което се е изпълнило с по-плътно съдържание за мен. Мога да си представя как досегът до такъв „модел на комуникация” въздейства  на една група, на едно семейство, с което работят.

И си обещавам, не – решавам че ще  дойда отново тук, ще поискам от Румен и Жени Георгиеви да ни кажат повече, този път –  за фамилната психотерапия.