Превод Иван Павлов

Много автори подчертават ценността на арт-терапията при работата с деца и юноши, пострадали от насилие и в частност от сексуално насилие. Това е свързано с характера на невербална експресия по време на арт-терапевтичните сесии, което позволява да се отработят много сложни чувства. Тук влизат и чувства, водещи до деструктивни и самодеструктивни тенденции. Благодарение на използването на различни материали и образи, детето може да изразява подобни преживявания без причини вреда на себе си и околните.

Изобразителната дейност сама по себе си може да бъде мощен психотерапевтичен фактор. Тя допуска най-различни форми и начини за боравене с художествените материали. Едни от тях позволяват да се постигне седативен ефект, като се редуцира емоционалното напрежение. Други позволяват да се преработи травматичен опит достигайки контрол върху него. Преносът на чувства на детето върху изобразителния материал и образите прави арт-терапевтичния процес по-безопасен в психологически и физически план и за двете страни. Предоставя допълнителна възможност за рефлексия и когнитивна преработка на травматичния опит с опорна точка върху метафората и средствата на символическия дискурс.

Много ценно при работата с деца жертва на насилие, е възможността в отношенията си със специалистите децата да могат да установят оптимална за себе си дистанция, поради факта, че художествените материали и образи се явяват своеобразен посредник в техните транзакции със специалистите. Използването на вербални средства за комуникация би направило едно травмирано дете много уязвимо в терапевтичните отношения.

Благодарение на арт-терапията детето успява да възстанови чувството за собствено достойнство (Franklin, 1992; Stember, 1980) и да реализира по-широк репертоар от защитно-приспособителни реакции. Някои автори отбелязват ценността на физическия контакт на жертвата на насилие с различни материали. Това позволява не само да се актуализира и преработи травматичния опит (Sagar, 1990), но и да се „съживи” сферата на физически усещания блокирани в резултат на преживяната травма (Carozza & Hierstiener, 1982).

Голямо значение имат и защитните и „консервиращи” свойства на изобразителните материали и обекти и символически образи способстващи за „удържането” на сложни преживявания и последващата им трансформация в положителни. Децата интуитивно намират такива способи за взаимодействие с материала, които в най-голяма степен способстват за това. По този начин Сейгар описва как деца преживели сексуално  насилие създават от изобразителни материали разни смески и след това ги поставят в различни съдове (Sagar, 1990).

Подобна работа с материалите способства за интеграцията на личността на детето и има доста конкретно и ритуално изражение. Сейгар (1990) свързва наблюденията си относно особеностите в поведението на децата преживели сексуално насилие с идеите за художествения образ в качеството му на талисман.

При работа с деца жертва на насилие към настоящия момент се използва, както индивидуална, така и групова арт-терапия. При индивидуалната арт-терапия подходите могат да бъдат различни в това число и по степен на директивност на терапевта. Пик (Реаке, 1987) описва своята работа наричайки я „дотолкова неинтрузивна и недирективна доколкото това е възможно”, за да може клиента да усети пълен контрол върху ситуацията. В същото врем е Хейгуд (Hagood, 1992) утвърждава, че докато не се започне използването на една или друга форма на директивна терапия, детето ще избягва обсъждането на преживяванията си свързани със сексуалното насилие. Левинсон (1986) описва „освобождаващата чувствата терапия” под формата на организирана игрова дейност, която по нейно мнение способства за преработването на чувствата свързани с преживяната травма.

В същото време интензивният характер на отношенията при индивидуалната арт-терапия създава потенциално опасна ситуация за клиента, способна да провокира травматичния опит (Young & Corbin, 1994). Доверителните отношения между детето, преживяло насилие и психотерапевта често се формират доста бавно и то при наличието на ясни граници и структура на психотерапевтичните отношения. Също така за важно и безусловното приемане от арт-терапевта на преживяванията му и изобразителната му продукция (Malchiodi, 1990).

За разлика от индивидуалната терапия, груповата е лишена от тези сложни моменти свързани с интензивните терапевтически отношения провокиращи ревиктимизация чрез намесата на арт-терапевта в личното пространство на детето, например заради твърде директивната позиция на специалиста. За това повечето специалисти препоръчват използването при работа с деца жертва на сексуално насилие, като първа стъпка груповата арт-терапия (Knittle & Tuana, 1980; Steward et al 1986). Тази форма на терапия позволява също така и преодоляването на социалната изолация и стигматизация, преживявани от повечето жертви на сексуално насилие (Knittle & Tuana, 1980; Carozza & Hierstiener, 1982; Berliner & Ernst, 1984; Wolf, 1993), също така и от децата от дисфункционални семейства.

Груповото взаимодействие с връстници в присъствието на двама психотерапевта в някаква степен способства за формирането в жертвата на насилие опит свързан с положителни семейни отношения (Steward et al._r 1986; Young & Corbin, 1994). За юношите индивидуалната арт-терапия може да бъде малко полезна заради присъщото за възрастта негативно отношение към възрастните и авторитетите. Арт-терапевтичната работа в група от връстници за тях би била по-полезна според авторите (Knittle & Tuana, 1980).

Едновременно с груповата работа с пострадалите от насилие деца може да се провеждат и групови занятия съвместно и с майките или други близки на детето хора.

Проведеното във Великобритания изследване (Мърфи, 2001), което е имало за цел да определи кои  форми на арт-терапия най-често се използват при непълнолетни станали жертва на сексуално насилие, показва, че децата до 5 годишна възраст участват най-често в индивидуална арт-терапия, докато юношите са работили предимно в групи. Груповата арт-терапия като правило е била планирана за по-кратък срок и е продължила не повече от девет месеца. Това изследване показва, че 61.4 % от насочените за индивидуална арт-терапия са работили повече от една година, като в това число повече от четвърт от тези деца са участвали в арт-терапия повече от три години. Само в някои от случаите индивидуалната арт-терапия е била планирана за кратък срок. Според Мърфи 60 % от респондентите са заявили, че използват недирективен подход за работа. Според тези специалисти използването на недирективен подход при работа с деца, преживели сексуално насилие е особено подходящо, защото те се нуждаят от добър контрол над ситуацията. Затова според тях директивния подход при работа от страна на арт-терапевта може да бъде възприет болезнено от тях. Според специалистите свободния избор на изобразителни материали засилва вярата на детето в собствените сили и усещането за контрол над травматичните преживявания, което се явява важен психотерапевтичен фактор.

Някои респонденти в изследването на Мърфи 2001 също така отбелязват, че определена директивност в началото на индивидуалните занятия помага за намаляване на тревожността, често проявявана от децата, които изпитват напрежение от това, че са с възрастен насаме и изпитват определена степен на объркване. Директивността се е изразявала в четене на история или приказка или се е предлагало ползването на нови изобразителни средства. Някои респонденти са изказвали предположение, че жертвите на сексуално насилие в някои случаи са склонни към насилствени дейности. Действия, които имат нужда от по-директивен подход от страна на арт-терапевта. При провеждането на групова арт-терапия като правило възниква необходимостта да се организира съвместна работа на всички участници, което налага използването на директивни подходи, като в същото време директивността в едни случаи може да се свежда до това водещия на групата да поддържа определена структура и ясни времеви граници предоставяйки обаче значителна свобода за действие на участниците.

В други случаи водещите дават на участниците в групата различни задачи или теми или им препоръчват конкретни материали и начини за действие, смятайки, че по този начин подпомагат за намаляването на напрежението, което позволява да се предотврати хаотичното „изплискване” на чувствата.

 

Превод  от Александр Копытин “Арт-терапия жертв насилия”, “Психотерапия” Москва 2009