Практически семинар “Използване на арт-терапия при работа с деца, живеещи в институция”
Дата на провеждане – 11 февруари 2012 г. от 10 до 18 часа. Краен срок за записване 8 февруари 2012 г.
Повече за семинара тук – пълен текст на обявата
Българска асоциация по арт-терапия (БААТ) отваря прием за з годишната си тренинг-програма “Арт-терапията като метод в консултирането, превенцията и рехабилитацията”. Описание на програмата можете да видите тук.
Срокът за записване в програмата е 31 март 2012. Заявка за участие можете да изтеглите тук и да подадете на емейл адрес info.baat@gmail.com. На този мейл и на телефон 0896-753837 можете да се свържете с нас и да получите допълнителна информация, ако имате нужда от такава.
Програмата ще стартира през месец април. Максимален брой участници 12. При запълване на бройката, регистрацията се прекратява.
С поздрав: екипа на БААТ
Практически семинар “Приложение на арт-терапията при работа с групи в различен професиоален контекст”
Дата на провеждане – 14 януари 2012 г. от 10 до 18 часа. Краен срок за записване 12 януари 2012 г.
Повече за семинара тук – плен текст на обявата
Честита Коледа!
Най-искрени благопожелания за здраве и сили,
за ползотворни дела,
за топлота и доброта – дарявани и получавани,
за дни на радост с усмивки и веселие,
за мигове на сбъднати мечти.
Със съкращения от сайта на Британската асоциация на арт терапевтите
Арт терапията е форма на психотерапия, която използва изобразителното изкуство като основен способ на комуникация.
Не е необходимо клиентите, които сe насочват към арт терапевт да имат опит или умения в изобразителните изкуства. Арт терапевтът не се интересува от естетическото качество на произведението на клиента в процеса на работа. Арт терапевтът не прави диагностична оценка на образите и символите, които клиентите създават. Целта на арт терапевта е да подпомогне клиента да направи промяна и да развие личностовия си потенциал чрез използването на художествени материали и похвати в една сигурна и защитена среда.
Отношенията между терапевта и клиента са от основно значение, но това с което арт терапията се различава от другите психотерапевтични подходи е че, процесът на взаимодействие има три посоки: в него участват клиентът, терапевтът и продукта (образа), изработен от клиента. Това дава много възможности за изразяване и общуване особено за хора, които смятат, че трудно изразяват мислите и чувствата си по вербален начин.
Арт терапевтът има задълбочено познание за художествения процес и може да работи в групов и индивидуален контекст в различни области, например: психично здраве, обучителни затруднения, центрове за деца и семейства, палиативни грижи и хосписи, служби в затвора и др.
Работата на арт терапевтите е доста предизвикателна и изисква специфични умения и чувствителност. Изисква се да бъдат зрели и гъвкави личности. Тренингът към Британската асоциация на арт терапевтите съчетава теоретична и практическа подготовка и дава магистърска степен, която изисква 2 годишно интензивно обучение или три годишно полуинтензивно обучение. Кандидатите трябва да имат обучителна степен в областта на изкуствата и подходящ опит от работа в областта на социалната работа, здравните и социалните грижи.
В края на 40-те години на ХХ-ти век, художници започват да работят в държавните здравни служби на Англия, като естествена последица от интереса и на лекарите психиатри и психоаналитиците към рисуването в терапевтичния процес.
В периода 1940 – 1960 г. много заинтересувани художници и учители по рисуване започват да предлагат техните услуги в клиники и болници. През тези години те срещат подкрепа и оценяване на арт терапевтичната работа от страна на лекарите-психиатри и завеждащите отделения, някои от които започват да ги наемат в клиниките срещу заплащане.
Професията арт терапевт се е развила значително от неформалното начало до сега. В момента няколко университета във Великобритания предлагат тренинг по арт терапия като степен на университетското образование. През периода на обучение от студентите се изисква да преминат собствена терапия.
През юни 1980 г. професията арт терапевт е призната за отделна и специфична професия и никой не би могъл да работи като арт терапевт без да има легитимно обучение от разпознати като такива тренинг програми. През 1990 г. Националния съвет за социални услуги в Англия също признава арт терапията като отделна професия.
През март 1997 г. държавната регистрация на арт терапевтите е одобрена, заедно с тази на драма терапевтите и музикотерапевтите, според Съвета за професиите, допълващи медицината, който по-късно прерасна в Съвет на здравните професии.
След като се квалифицира арттерапевтът трябва да кандидатства за Съвета на здравните професии, за да може легитимно да практикува. Само арт терапевти, които са регистрирани в Британската асоциация на арт терапевтите и Съвет на здравните професии, могат да практикуват според стандартите, които са утвърдени. БААТ изисква практикуващите арт терапия да имат редовна супервизия от регистрирани супервизори за тяхната клинична практика.
Нелегитимно е да се практикува арт терапия в Англия, освен от професионалисти, регистрирани в Съвет на здравните професии.
Продължаващо професионално развитие
За да отговарят на Етичния кодекс на Британската асоциация на арт терапевтите, арт терапевтите трябва да се ангажират с продължаващо професионално развитие.
Клинична супервизия
Клиничната работа на арт терапевтите се супервизира всяка седмица, два пъти месечно или поне веднъж в месеца в зависимост от опита на терапевта и от честотата на контактите му с клиента. Например: при работа с деца се изисква ежеседмична или поне два пъти в месеца супервизия.
Супервизорът трябва да има психотерапевтичен тренинг и трябва да е преминал лична терапия, като част от собствения си тренинг.
Арт терапевтите работят в различни области и модалности:
Тренинг
Тренингът по арт терапия е на ниво магистърска степен и изисква 2 години интензивно обучение и 3 години полуинтензивно обучение.
Кандидатите обикновено са завършили изкуства или дизайн или са учители по изобразително изкуство. Приемат се и обучаеми от други специалности, които трябва да имат курс за работа с художествени материали. (това е от мен, дали е правилно). Много университети изискват кандидатите преди тренинга по арт терапия да имат завършени часове в работа с хора психични заболявания, хора с увреждания или други подобни проблеми. Задължително е обучаемите да имат лична терапия и да завършат 120 дневна (4 месеца) клинична практика по време на курса. Изисква се кандидатите да отразят своите психотерапевтични виждания за развитието на детето и семейството в есе или тезис. Арт терапевтът трябва да бъде зряла и гъвкава личност, която има опит от работа в клиничен контекст, образованието или общността преди да започне магистърското си обучение.
През 2009-2010 Българска асоциация по арт-терапия (БААТ) беше партньор по проект “Психо-социална превенция и укрепване на психичното здраве на деца в риск” на Психотерапевтичен институт по социална екология на личността (ПИСЕЛ).
БААТ беше привлечена поради опита си в реализирането на дейности по превенция за деца и родители, които включват използването на методите на арт-терапията.
Цели на проекта
Да се намалят рисковете за психичното развитие на деца на родител с психично заболяване и да се създадат трайни психо-социални условия за укрепване на психичното им здраве.
Да се подпомогне преработването на психо-травмените преживявания на децата и да се „екипират” с нови психологични, социални и инструментални умения и личностни стратегии за справяне със стресогенни жизнени събития.
Да се оптимизира семейната среда на децата и да се подпомогне създаването на подкрепяща среда от връстници.
Да се реализират услуги, подпомагащи психо-социалната рехабилитация на родителя с психично увреждане, намаляване последствията от психиатрични кризи, пластично преразпределяне на родителските роли, ползване ресурсите на непосредственото обкръжение на семейството.
Да се повиши чувствителността на семейства със сходни проблеми от цялата страна, на доброволци и на медицински персонал към потребностите на децата в повишен риск и да се запознаят с адекватни превантивни методи.
Да се мобилизират ресурсите на семействата за привличане на партньори към активности за защита правата на хора с увреждания, за намаляване на стигматизацията и нарастване осъзнатостта за масово наличните в социалния ни контекст дискриминационни нагласи и практики към „различните”.
Изборът на приоритетната област на проекта е свързан с това, че напълно изповядваме възгледа, лансиран от СЗО през 2009 г., че психичното здраве се явява ключът към здравето въобще, както и към социалните въпроси и е „абсолютно фундаментално” за това как функционират цели общества.
Практиката показва, че децата, един от родителите на които е с психично разстройство са високо рисков контингент по отношение на психичното здраве.
Това е особено валидно, когато към момента на избухване на психичната болест на родителя са на възраст между 6 и 10 години. Това е период, в който семейството е основната „референтна среда” за детето.
Първият епизод на психиатрична криза, има най- травматично влияние върху детето. Тогава потребността на детето от емоционална подкрепа е най-голяма, а същевременно изградените канали за получаване на такава, се разпадат. Вниманието на здравия родител е прекомерно иззето от проявите на партньора му, същевременно собственият му стрес и объркване са големи, защото той самият има нужда от помощ. Липсата на познание и модели за това как да говори с детето по това драматично за семейството събитие, води понякога към прекомерно споделяне с него, а в други случаи – в подценяващи чувствителността на детето към случващото се, опити за запазване на пълна тайна. Доверието ерозира, а детето понася едно непосилно бреме от високи нива на страх, тревожност, тъга. Същевременно, поради тежката стигма върху психичните разстройства, детето най-често изпитва срам да споделя с приятели, съученици, учител.
Проектът се финансира по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия.
През 2008 Българска асоциация по арт-терапия реализира проект “Превенция на употребата на наркотици”, финансиран от Държавната агенция за защита на децата.
Основните дейности по проекта бяха:
Създаване на помагало за социални работници „Познатият и непознат тийнейджър”.
Провеждане на двудневен семинар за 60 социални работници от отдели за закрила на детето в София и страната.
Дискутирани теми със социалните работници
Темите, които предизвикаха най-голям интерес сред участниците бяха:
Постигнати резултати:
Екип на проекта:
Валентина Маринова, психолог, фамилен психотерапевт, председател на БААТ, ръководител на Превантивен отдел към Превантивно – информационен център по проблемите на наркоманиите – гр. София
Женя Георгиева, психолог, фамилен психотерапевт, преподавател в катедра „Превантивна медицина” към факултета по Обществено здраве на Медицински университет – гр. София
Александрина Алексова, психолог, психодрама терапевт, ръководител отдел „Международни дейности и изследвания” към Превантивно – информационен център по проблемите на наркоманиите – гр. София
Антоанета Христова, психолог, асистент терапевт, главен координатор към Областен съвет по наркотични вещества – гр. София
Препоръки на екипа, работил по проекта:
Налице е работа при изключителен стрес на социалните работници от отделите, липса на подкрепяща среда и супервизия, невъзможност за пълноценна и задълбочена работа по конкретни случаи поради големия обем от административна работа, с която те работят. Предложения на екипа:
През 2006-2008 г. Българска асоциация по арт-терапия (БААТ) беше партньор на Психотерапевтичен институт по социална екология на личността (ПИСЕЛ) по проект финансиран от мобилния оператор Глобул „Да чуем детските мечти”. Проектът беше насочен към няколко дома за деца лишени от родителски грижи. Екипът на ПИСЕЛ и БААТ реализираха проектните си дейности в дом „Пеню и Мария Велкови” в град Велико Търново и дом “А. Златарски” в град Враца. В проекта взеха участие 60 деца, 28 от които със специфични образователни нужди. Екипът по проекта използваше в работата си арт терапевтични методи като целта беше да се открият личните интереси на децата в областта на изкуствата и да им се даде възможност те да намерят собствен начин за изразяване. Акцентът беше не върху крайния резултат, а върху творческия процес и взаимодействието с другите деца. Нашата работа беше насочена към развиване на силните страни на децата, отглеждани в дома и използване на ресурсите на системата, в която те живеят за здравословно израстване и пълноценното им интегриране в обществото. Участие в проекта взеха и възпитателите на двата дома, с които бях проведени семинари и супервизия по заявени от тях случаи. В края на всяка проектна година екипът направи изложби от рисунките на децата.
Дейностите по проекта “Да чуем детските мечти” целяха:
Тази специфична практическа работа отговаря пряко на потребностите за себеприемане, развитие на емоционална та компетентност и адекватно себеизразяване на децата, които живеят в институция.
По-точното отразяване и отговаряне на потребностите се осигури от координирането на работата с децата и тази с персонала.
ЦЕЛИТЕ и ЗАДАЧИТЕ на работата са:
в АРТИСТИЧЕН аспект
Откриване на лични интереси в областта на изкуствата и намиране на собствен начин за изразяване чрез тях. Акцентът беше не върху крайния резултат, а върху творческия процес и взаимодействието с другите.
в СОЦИАЛЕН аспект
Развиване на силните страни на децата, отглеждани в дома и използване на ресурсите на системата, в която те живеят за здравословно израстване и пълноценното им интегриране в обществото.
Какви проблеми решава тази работа с децата?
Маскирането на по-уязвиите емоции (вина, тъга, тревожност), които децата са свикнали да потискат и пренасочват, зад изблици на „сила”/гняв, протестен тип повдения, себедеструктивност.
Преодоляването на тази проблематика може да стана чрез постепенен процес и колаборация от страна на персонала, успоредно развиващ уменията си за посрещане на емоционалните потребности на децата.
Друг тип проблематика са реакците на „външния свят” – реакции на съученици от масовото училище, посещавано от децата, от позиции в които те са поставени от учители и директори на тези училища – било от прекалена загриженост към тях, било обратно – от отграничаване от тях. Както и от родители, с които те влизат в контакт, които не са подготвени за посрещане на изразността, развивана от децата.
Една от темите на творческата работа беше насочена към изобразяване на личното емоционално възприятие на града, в който е разположен Дома.
В края на проекта бяха отчетени конкретни поведенчески промени в децата като: намаляване на себедеструктивни прояви, по-ползотворни отношения между децата и възпитателите, нарастване на инциативността в творческия процес и др.
Управлянието на проекта се реализира от Фондация “Помощ за благотворителността в България”.
Практически семинар “Системна арт-терапия със семейство”.
Дата на провеждане – 3 декември 2011 г. от 10 до 18 часа. Краен срок за записване 30 ноември 2011 г.
Повече за семинара тук – пълен текст на обявата
Интервю с Женя Георгиева и Румен Георгиев
Арт-терапията – една от т.нар. „креативни терапии” или “активни терапии” – т.е. тези при които терапевтичният процес включва активен творчески акт, е сред психотерапевтичните интервенции, които се считат за особено ефикасни
при наркомании.
Тя възниква едноверемнно в Англия и САЩ и представлява използване на методите на изобразителното изкуство за терапевтични цели. Едни от пионерите на арттерапията в света – проф. Дайана Уолър – ръководител на Катедрата по арттерапия в Лондон и Даниел Ламли – осъществил реформа в английското училище, освобождавайки образованието по изобразително изкуство от шаблонните схеми, чрез пренасянето в уроците по рисуване на методи, почерпани от арттерапията, са вложили многогодишни усилия в обучение на български психотерапевти. Дайана и Дан са били у нас над 20 пъти до смъртта на Дан в края на 90-те години. Освен професионален екип, двамата са били и “екип” в живота. В България сътрудничеството им е най-тясно с една също такава двойка – семейна и професионална: терапевтичния екип Жени и Румен Георгиеви – едни от пионерите на българската психотерапия.
Разговарям с Жени и Румен в кабинета им – едно уютно място, с топлота и живот, с много рисунки по стените, където арттерапията е един от методите, които се прилагат, най-често – както разбирам от тях, в съчетание с фамилна психотерапия.
Питам се как, все пак, методите на изобразителното изкуство могат да помогнат на човек с наркоманен проблем, защо точно арттерапия. Получавам от двамата взаимодопълващи се отговори.
„Не могат – казва Румен, ако се разчита просто на рисуването или скулптурирането като занимания, да произведат някакви “магически” ефекти. Самото рисуване създава специфични ВЪЗМОЖНОСТИ за терапевтичен ефект, които не се съдържат в словесното общуване, но за да се оползотворят те, трябва да станат част от умело воден терапевтичен процес”. “Аз водя” – казва Жени, “тренинг-курсове по арттерапия за психолози, лекари и социални работници и имам 20 годишен опит в психотерапията, но специално наркоманна арттерапевтична група, никога не бих се заела да водя сама, без Румен, който е и нарколог. Тези групи развиват собствен тип “наркоманна култура”, която ще доведе до изкривяване на груповата динамика, преди да съм се усетила. Има и една друга трудност, в преодоляването на която – аз може би съм по-полезна, защото рисуването ми е страст. Тя е от съвсем друг характер: много от хората с наркоманен проблем имат склонност към изобразителното изкуство и рисуват добре. “Това не е ли улеснение?” – възкликвам. – “Донякъде –да, но е и затруднение, защото при арттерапията целта не е естетическото качество на произведението, а свободният израз на психични съдържания. Понякога, когато “езикът” на рисуването е отдавна познат на пациента, той е създал собствени стереотипи във визуалната си изразност, а това значи – и множество “защити”, подобни на тези, които сме развили всички ние в ежедневната си реч. За постигането на освободена и освобождаваща изразност в групата, е важно самият психотерапевт да е достигнал разкрепостеност в боравенето си с художествените материали. “Най-честият въпрос, който ми задават в началото на тренинг-групите е: “Какво може да се каже по тази рисунка за нейния автор?” Това е масовата представа за арттерапевта. Обаче, ако терапевтът има такава “диагностична” нагласа – разглежда рисунката като своеобразен тест или като материал за диагностициране на проблеми, за категоризиране на хората, той никога няма да може истински да стимулира това най-ценно качество на процеса в групата – освободеността на израза на вътрешните преживявания, идеи, състояния, чувства. Най-ценно, защото именно изразяването, чрез образно-метафоричния език на изобразителното изкуство, на психични съдържания, които иначе остават „в сянка”- извън вниманието на нашето съзнание /някои от които са и почти неподатливи на словесен изказ/, вече е стъпка към „осветяването” им. А при наркоманно-болните със сигурност има твърде много емоции и импулси, които са „сенчести”, не се осъзнават, а „зарядът” им направо преминава в действие.
Всеки наркоман е като че ли две личности. Когато се извинява, когато уверява себе си и околните, че ще се откаже, ще спре – говори като че ли един човек, когато посегне към дрогата – като че действа друг човек, не същият. Именно това раздвоение е показател за наличието на големи “сенчести” пространства във вътрешно-психичния живот. При арттерапията, когато се постигне освободеност от външни изисквания и шаблони, процесът на рисуване се превръща в едно следване на вътрешния процес, понякога дори в нещо като сънуване и човек сам се изненадва от всеки нов елемент, от развитието и от цялостния “продукт” на творческия си процес”. /Мисля си: това е подобно на споделяното от някои големи писатели, че от един момент нататък думите сами се леят, а главният герой на романа, очудва писателя с предприемането на неочаквани обрати в действието!/.
„В този смисъл творческият процес има нещо общо с промененото състояние на съзнанието – т.е. нещо ДОНЯКЪДЕ общо с това състояние, което зависимият човек е свикнал да получава само от дрогата. Би могло да се каже, ако си послужим с метафора, че сега той има достъп до тази страна на това състояние, която е храна за психиката му, отделена от ненужните и вредните примеси, с които иначе е била размивана. При това, добива умения да го отключва, да го регулира, да борави с това състояние, да го изпитва в различни степени, да прехожда от него към напълно бодрото състояние, от завършването на рисунката към разсъждавнето върху нея като „обратна връзка”, дошла от вътрешния му свят, към схващането на континуитета между нея и това което е рисувал предишния път, а също – към комуникацията с групата чрез нея. Защото всяка рисунка, освен индивидуално отражение е и послание, отговарящо на нуждите на конкретния човешки контекст, в който е създадена”.
„Това е завършващата фаза на всяка среща на групата – когато всеки говори за своята рисунка. Споделя нещо от процеса на работа по нея, от това какво значи тя за него. Постепенното разгръщане на комуникацията в групата, само по себе си е терапевтичен фактор, противостящ на типичния, станал стереотипен начин на общуване в наркоманната среда”.
В по-напредналите си етапи, групата сама избира темите за рисуване. В началото терапевтът понякога поставя „задачи”. Да избереш трима души от групата и да ги представиш като предмети или животни – т.е символно; да нарисуваш името си – така както си го възприемал като дете /тук често рисуващите включват прякори от детските години/, каквото е отношението ти към него сега и… представата ти за идеалното име. Прави ми впечатление, че много трудно „изкопчих” тази конкретика. Добре, че искам изясняване защо е така, а не оставам на фантазияте си да ми поднесе хипотези. „Едно от най-опасните неща е, такъв тип задачи да се използват просто като техники – от неопитен терапевт или в рамките на т.нар. „занимателни терапии”. Защото тогава никой не си дава сметка, че отношението към името ми може да разкрива отношението към самия мен, нито пък че подминатата проява на неуважение към рисунката ми е неуважение към вътрешния ми свят – към самата личност. Подсилваща собствената ми липса на достатъчо себе-уважение, която и без това, при наркоманно-болните, е един от основните източници на проблемите.”
Накрая връщам разговора отново към „промененото състояние на съзнанието” при творческия процес, което се счита за един от показателите защо арттерапията, заедно с други форми на креативни терапии са толкова подходящ „антидот” на наркоманиите. Румен и Жени са наясно, че самото споменаване на нещичко общо между творческото състояние и „онова” състояние, стремежът към което е основният проблем при наркоманно-болните, може да е „изправило косите” на някои родители, четящи тази статия. Като фамилни психотерапевти, познават нагласата на родителите да се ужасяват от всичко, което напомня на „надрусване”. Имат разбиране за тази нагласа, за това колко е естествено да се развие тя, когато синът ти или дъщеря ти имат зависимост. Същевременно са твърди в отстояването на принципа, че не можем да променим нещо, без да намерим начин да се доближим до него, да вземем от него питателната за психиката и душите си същностна част от него, да отхвърлим друга част, да го трансформираме. „Бягането” колкото се може по-далеч от всичко, което напомня за проблема всъщност е по-опасно, то лесно става част от захранващата верига, водеща към следващ рецидив, в най-остър вид.
Нещо повече – когато работят с родители на наркомани, те ги окуражават и самите те да намерят свои занимания, които ги доближават до променено състояние на съзнанието! „Когато се научат да боравят с това състояние, тогава семейната среда е създала пространство за интегрирането в себе си на конструктивни негови форми, вместо през цялото време да се бори отчаяно за отхвърлянето на деструктивните му форми. Е, – казва Жени, не се плашете от този термин – променено състояние на съзнанието” – и се засмива: „ще използвам съкращението му: ПСС”. В процес-ориентираната психология, която тя е специализирала две години в САЩ, ПСС се нарича и психозата, и състоянието под влияние на опиати, но също така и: опиянението, когато наблюдаваш изгрева. Голямата разлика е не в друго, в СТЕПЕНТА. И това е много важно. Всяко нещо, което изпитваме в крайностната му степен и ни причинява страдание, представлява ориентир, сигнал, според тази школа, за нашата потребност от същото нещо – но в по-малките му степени: имаме силна нужда от тях в много ситуации в живота си, а не ги допускаме. ПСС е и когато пееш на висок глас в планината, и когато гледаш пламъците на огъня, и когато танцуваш, напълно погълнат от ритъма, или слушаш любимата си музика и пред теб се появяват образи или цветове. Всеки от нас е усетил колко много му дава едно такова състояние, една такава „забежка”. Степен на промяна на съзнанието е налице. Но не ни и хрумва да се плашим от такова опиянение, нали. “Напротив, казва Жени – ВАЖНО Е да си го позволим. Важно е да не сме НЕПРЕКЪСНАТО напълно трезвомислещи. Непрекъснато „в контрол над ситуацията”. Непрекъснато дисциплинирани. Защото тогава светът изсивява за нас. И тогава – бягството от света „ни връхлита” – самите нас, или пък “ни се случва” – т.е. „захваща” някого около нас, в крайностната си степен, вместо ние да се ползваме, със съзнателно намерение, от умерените, адекватни степени на „бягство”, ако използвам Вашата дума, Ваня : да се ползваме от „забежките”.
Румен завършва разговора ни: „Между впрочем, боравенето с цветове и художествени материали включва като свое вътрешно-присъщо качество съчетанието между СПОНТАННОСТ и ДИСЦИПЛИНА. Едва ли има защо да обяснявам колко важен терапевтичен фактор е това съчетание именно при наркоманиите…”
В този момент си давам сметка как взаимодействието между двамата, през цялото време е допринасяло за усещането ми за жив процес, за богатство в атмосферата на това място. Замислям се какво го прави – ами, просветва ми мисълта, че – няма я надпреварата, която в една или друга степен усещаш когато разговаряш не с един, а с двама души. А същевременно всеки има своята специфика. Това което казва единият, като че ли допълва, продължава нещо от това, което е казал другият, но в същото време, това не е за сметка на на своята, различна, нишка, на проправянето на пространство за нова насока. „Терапевтичен екип” е понятие, което се е изпълнило с по-плътно съдържание за мен. Мога да си представя как досегът до такъв „модел на комуникация” въздейства на една група, на едно семейство, с което работят.
И си обещавам, не – решавам че ще дойда отново тук, ще поискам от Румен и Жени Георгиеви да ни кажат повече, този път – за фамилната психотерапия.