Annotation

The beginning of Art Therapy in Bulgaria was before the Changes in 1989 due to one of the pioneers of Art therapy in the world – professor Daina Waller and  Daniel Lamli. Professor D. Waller was the Chairman of the Department in Art Therapy in London. Daniel Lamli was a professional who did a reform in British schools, implementing art therapy methods in classes of arts. The methods of art therapy are very popular in working with children. They could be a powerful tool for expression, for developing particular skills and increasing emotional competence of children. That discover a new opportunities of using art therapy into educational system, not as a therapeutic method, but as a tool for doing changes, prevention and personal development.

Арт-терапията е метод на лечение, който използва художественото творчество.Несъмнената привлекателност на арт-терапията за съвременния човек, който използва основно вербалния канал на комуникация, се състои в това, че тя използва езика на визуалната и пластична експресия. Съвременната арт-терапия с цялото си разнообразие и връзка с разнообразните културни феномени стои най-близко до първобитното, „примитивното” изкуство. Последното, както и арт- терапията се основава на спонтанното самоизразяване и в известен смисъл игнорира естетическите критерии и оценка на резултатите. И за двете е важен процесът на творчество, незадържан от никакви условности, искренността и пълнотата на самоизразяването, а не крайния продукт и неговата оценка от аудиторията. Методите на изобразителното изкуство са и едни от най-често използването при работа с деца. Те могат да бъдат изключително мощен инструмент за изразяване на различни преживявания, развиване на конкретни умения, повишавате на емоционалната компетентност на децата. За да се използват като средство, различно от рисуването, е необходимо да се познават основните принципи на работа при използване на занимателната арт-терапия и да е налице задълбочен психологически тренинг. Архаичните форми на изкуството като праобраз на съвременната арт-терапия са се съхранили най-вече в народното творчество. Закономерно за развитието на арт-терапията определена роля е изиграл интересът към детското, „примитивното” изкуство в края на XX век. Възникнали са нови подходи при художественото образование на децата, които слагат акцент върху свободното самоизразяване. Marion Richardson за да стимулира спонтанното самоизразяване при децата, е използвала „техниката на затворените очи”. Тя е предполагала, че когато децата са със затворени очи по-лесно се свързват с вътрешният си свят. Успоредно с дейноста на педагози, художници и лекари, които изучавали творчеството на децата и хората с психични разстройства, развитието на арт-терапевтичното направление се подготвяло и от привържиниците на психодинамичното направление, като Margaret Naumburg и Carl Jung.

1. Naumburg се счита за основателка на арт-терапевтичното направление в САЩ. Тя имала психологическо образование, след което специализира психоанализа. В процеса на своята работа M. Naumburg започва да използва термина „арт-терапия”. Тя разглежда арт-терапията главно от гледна точка на психоаналитичния подход, като техника позволяваща на човек да изрази своите вътрешнопсихични конфликти във визуална форма и постепенно да преминава към тяхното осъзнаване и вербализация.

Edith Kramer, чието първо образование е учител по рисуване, е работила в САЩ през същите години, както и M. Naumburg. Нейният възглед бил доста различен.

1. Kramer била убедена, че изобразителните дейности имат лечебен потенциал с това, че те предоставят на човек възможност за усвояване на нови форми на опит. Отново да преживее водещите вътрешнопсихични конфликти и постепенно да премине към тяхното разрешаване.

К. Юнг има голяма роля за установяване на тези форми на психотерапия, които използват изобразителните работи на пациентите. Макар че никога не се отъждествявал с арт- терапията, неговите идеи са оказали огромно влияние върху мисленето и формата на работа на много арт-терапевти. Принципно значение има това, че той разглеждал символният език на изобразителното изкуство като най-адекватния начин за изразяване на личното и колективното несъзнателно, много по-добър, точен и гъвкав отколкото вербалното изразяване.

В Европа основатели на арт терапевтичното направление са Adrian Hill и Herbert Read. A. Hill бил първият, който въвел понятието „арт-терапия”. Той е известен не само с работата си като арт-педагог в големите болници във Великобритания, но също и с активната популяризация на лечебно-рехабилитационни художествени практики чрез средствата на масовата информация.

Паралелно с внедряването на арт-терапията в клиниките, в Европа са се развили и идеи за арт-педагогика, техни представители са Herbert Read, John Dewey и др. Те разглеждали изобразителното творчество в качеството на важен инструмент за формиране на здрава и хармонична личност. Сред създателите на арт-терапията във Великобритания е имало много художници и тяхната роля е особено голяма. Тези, които са имали психоаналитична подготовка са теглили повече към такава форма на арт-терапия, която предполага по-тесен психотерапевтичен контакт с пациентите, за тяхното изучаване на психологическите проблеми и историята на заболяването. За художниците, които не са имали каквато и да е подготовка в областта на психологията и психотерапията по-близки са били методите на работа, напомнящи терапия на заетостта (occupational therapy). В историята на развитието на арт-терапевтичното направление не малка роля имат различни представители на психодинамичното направление, в частност Ralph Pickford, Marion Milner, Donald Winnicott и др.

През 50-те години на миналия век постепенно се пробуждал интереса на различни специалисти и на обществеността към феномена на ИЗЦЕЛЯВАЩОТО ИЗКУСТВО, имало е места за многобройни опити за неговото използване в болниците, социалните центрове, училищата и т.н. Дотогава не е съществувала каквато и да е идея какво е това арт-терапия нито сериозна програма за подготовка, базираща се на определена методология и системно възприемане на обществената мисия на арт-терапията. През 1963 г. е създадена Британска Асоциация на Арт Терапевтите (БААТ). Скоро след това е създадена и Американска Арт Терапевтична Асоциация. Alexander Weatherson, който по-късно става председател на БААТ, пише за две основни групи арт-терапевти. Едната от групите е представлявана от тези, които са склонни да разглеждат арт-терапията в качеството на разновидност на занимателната терапия. Другата група арт-терапевти работят предимно с хора с психични разстройства и невротици в психиатрични държавни лечебни заведения. Самото рисуване създава специфични възможности за терапевтичен ефект, които не се съдържат в словесното общуване, но за да се оползотворят те, трябва да станат част от умело воден терапевтичен процес, поради което с течение времето се развива практиката художниците, които използват изобразителното изкуство за социални и терапевтични цели да преминават през психотерапевтично обучение. В България арт-терапията се развива (още преди промените през 1989 г.) благодарение на едни от пионерите на арт-терапията в света – проф. Даяна Уолър – ръководител на Катедрата по арт терапия в Лондон и Даниел Ламли – осъществил реформа в английското училище, освобождавайки  образованието по изобразително изкуство от шаблонните схеми, чрез пренасянето  в уроците по рисуване на методи, почерпени от арт-терапията. В днешно време арт-терапията е отделна форма на психотерапия  от т.нар. „креативни терапии”, която използва материали от изобразителното изкуство. Комбинира традиционни психотерапевтични теории и техники с разбиране на психологичните аспекти на творческия процес. При арт-терапията целта не е естетическото качество на произведението, а свободният израз на психични съдържания. Творческият процес се използва, за да помогне на клиентите да се справят по-добре със стреса, да отработят травматични преживявания, да повишат когнитивните си способности, да имат по-добри взаимоотношения със семейството и приятелите си. Арт-терапията се различава от други форми на психотерапия по това, че е налице тристранен процес между клиента, терапевта и образа или създадения продукт. По този начин предлага възможност за изразяване и комуникация и може да бъде изключително полезен метод за хора, които трудно изразяват  мисли и чувства вербално. Адаптирани методи могат да се използват много успешно в различни форми на превенция при работа с деца и развиване на общности. Правенето на изкуството се счита за възможност за изразяване на себе си автентично и спонтанно, използвайки въображение, преживяване, което с времето може да доведе до себеосъществяване, емоционално коригиране и възстановяване. Именно тези ефекти постигнати чрез приложение на различни арт-терапевтични техники, биха могли да спомогнат за осъществяването на превантивни програми в училищна среда. Възможността учениците да имат „достъп“ до емоционалните си преживявания, през работата с различни материали от изобразителното изкуство е в основата на емоционалното здраве. По света в системата на образование все по-често се акцентира върху развитието на програми способстващи развитието на емоционална интелигентност сред децата и преподавателите. Под емоционална интелигентност (ЕИ) се разбира способността или умението да се възприемат, оценяват и управляват собствените емоции, да се разграничават различните емоции и да се назовават и определят, както и да се използва емоционалната информация, за да бъдат ръководени чрез това мисленето и поведението.Това определение е широко достъпно, но реалните дейности способстващи за реализирането му на практика са в начален етап за страната ни.

Американският психолог и автор на книги по тази тема Даниел Голман, описва няколко основни характеристики на подобен тип програми развиващи емоционални умения

• Идентифициране и назоваване на чувствата.
• Изразяване на чувствата.
• Оценка на интензивността на чувствата.
• Управление на чувствата.
• Отлагане на възнаграждението.
• Контрол върху импулсите.
• Намаляване на стреса.
• Осъзнаване на разликата между чувства и действия

В този план обучението в емоционална интелигентност с помощта на арт-терапевтични програми би спомогнало за управлението на емоциите. Да разбираш какво се крие зад дадено чувство, да се научиш да се справяш с тревоги, с гняв и тъга. Набляга се и на поемането на отговорност за едно или друго решение или действие, както и за изпълнение на поетите ангажименти. Подпомага се развитието емпатията – умението да разбираш чувствата на другите, да възприемаш нещата от тяхната гледна точка и да уважаваш разликите в начина, по който хората усещат нещата. Взаимоотношенията с другите също са обект на внимание, включително да се научиш да изслушваш и да задаваш правилните въпроси, да правиш разлика между думите и действията на другите и собствените си реакции и преценки, да утвърждаваш гледната си точка спокойно, вместо да прибягваш до гняв и агресия, да се научиш да си сътрудничиш с другите, да разрешаваш конфликти и да постигаш компромиси.

Отново Даниел Голман изнася информация, че програмите за (ЕИ) подобряват академичното представяне на децата в училище. Което според него не е изолирано откритие, а е почти задължителен елемент при такива проучвания. Във време в което твърде много деца нямат необходимите умения, за да се справят със собствените си тревоги, да слушат или да се съсредоточават,  да обуздават импулсите си, да се чувстват отговорни за работата си или да ги е грижа за ученето, всичко, което им помага в това отношение, помага и на обучението им. В този смисъл емоционалната интелигентност /ЕИ/ подхранва способността на училището да учи. В този план описанието за това, как работи арт-терапията направено от Женя Георгиева арт-психотерапевт и една от основателите на Българска асоциация по арт-терапия  дава широки перспективи за приложението й в образователната система чрез структурирани превантивни програми. Арт-терапията според нея дава възможност за изразяване на сложния, противоречив характер на чувствата, психичните състояния и неповторимото единство, цялостност, което представлява личността. Отпада необходимостта от представянето им по по-обеднен, едностранчив начин, който предлага ежедневният език, съпроводено с по-ниско ниво на напрежение от себеразкриването. Образно-метафоричният характер на експресията създава приемлив канал за отреагиране на чувства като яд, гняв и др., чието поведенческо изразяване е ограничено или често дори недопустимо в реалното конкретно обкръжение на индивида. В творческия продукт се обединява вътрешното, фантазното и външната действителност. Арт-терапията създава възможност за една форма на невербална „аналогова” комуникация, което е особено ценно терапевтично средство при лица с по-изразени разстройства в общуването, затруднения в словесната експресия, бедни социални контакти, нарушения във възприятията и др. Комуникацията чрез обективираните образно-метафорични изображения има нелинеарен,  „кръгов” характер и е несъмнено по-богата от езиковото и превеждане. По този начин се увеличават  възможностите за себепознание. Обратната информация, която човек получава от творческия продукт е много богата. Произведението дава много нова и синтезирана информация, увеличаваща широтата на неговото себепознание и възприемането на собствената личност като единна цялост. Според Даяна Уолър децата, за които е трудно да играят, придобиват увереност за това чрез експериментиране с арт материали в рамките на безопасните граници на сесията на арт терапията. В групова обстановка процеса на направата на арт (изкуство) и взаимодействието между членовете помага и в допълнение може да съдейства за придобиване на социални умения и да доведе до промяна в поведението.Стимулирането на откриване и приемане на нови аспекти от собствената личност помага  да се разберат конкретните начини, по които човек влияе или реагира на някои черти от своето обкръжение. В този смисъл  приложението на  арт-терапията в контекста на образователна среда, придобива особена  стойност, както, като съставна част от систематично организирани превантивни програми, така и самостоятелно под формата на тренинги, курсове или чрез различни други форми съответстващи на профила и нуждите на образователната институция.

Литература:

1. Даниел Голман (2011) „Емоционална интелигентност“, изд. “Изток-Запад“, София

2.Диана Алексиева статия, интернет страница на БААТ http://arttherapy-bulgaria.org

3. Diane Waller (2006) „Art Therapy for Children: “How It Leads to Change“, Goldsmiths College, UK

4.Копытин Александр (1999) „Основы арт – терапии“ изд. “Лань“

Депресията е предизвикателство. Ако сте я преживявали знаете, че основни ежедневни задачи стават мъчителни и оставят човек с чувство на апатия и пресушават всичките му сили. Обикновени действия като да станете от леглото, да изперете или да поиграете с децата си могат да бъдат крайно обезсърчаващи. Разговорната терапия и медикаментите могат да бъдат полезни и да помогнат, но те не са единственото решение за облекчаването на симптомите. Тук може да помогне арт терапията. Арт терапията се е превърнала в ефективна интервенция при подкрепа и облекчаване на симптомите, както и при тяхното интегриране чрез изследване на депресията чрез сетивата. Въпреки че изкуството може да бъде по-малко прието като подход, то може да бъде също така ефективно, както и разговорната терапия, защото оползотворява цялостния опит на тялото, а не само този на интелекта.

Когато думите не говорят

Трудно е да се говори пред непознат за най-дълбоките и най-тъмните чувства. Ние сме научени да потискаме нашите емоции и да стоим с безизразно лице, дори когато преживяваме вътрешни сътресения. При арт терапията думите не винаги са нужни. Едно парче глина или празно платно е много по-малко заплашително, от това да дадем глас на болезнени чувства, думи, образи. Простото действие на хартия може да доведе до светлина в тъмнината, да „запали” разговор или да подейства освобождаващо за депресивните мисли. Ако нещо не е чуто от нашите уши, това не означава, че то не е казано. Арт терапията подкрепя този процес, когато думите не са достатъчни.

Възможността да чувстваме отново

В допълнение към създаването на комуникационен мост между клиента и терапевта, арт терапията може да помогне да се справите с това, което в действителност чувствате. Може би сте се чувствали вцепенени или дистанцирани и “неспособни” да чувствате, когато сте депресирани. Създаването на изкуство може силно да подкрепи способността да се чувства отново. След като сте създали и изразили част от себе си като нещо конкретно и осезаемо, е по-лесно да признаете, че такава емоция изобщо съществува. Чрез създаването си давате разрешение и глас на това, което е трудно да бъде говорено.  Може да почувствате облекчение или промяна в депресивните емоции, след като това е прехвърлено на платното.

Автори на собственото си щастие

Изследвания показват, че когато наблюдаваме нещо, което възприемаме като красиво, се освобождава нервотрансмитера допамин, локализиран в един от центровете за удоволствието в мозъка. Интересно е, че мозъчната активност, когато наблюдаваме изкуство, е напълно сравнима с мозъчната активност, когато изпитваме любов. Създаването на собствено изкуство също така увеличава позитивните емоции.

Изследванията доказват, че арт терапията е значим метод за лечение на депресия при много различни хора. Много дори откриват, че тяхната нова страст е изкуството и са изненадани от таланта, който имат в себе си, когато техните емоции са канализирани в техните произведения. В това уникално терапевтично поле са терапевтите, които успяват в нещо, което според традиционните психоаналитици се счита за най-тежката задача: да се провокира активна експресия, управление и преодоляване на симптомите на депресия и накрая симптомите да бъдат нещо наистина красиво.

Източник: Art Therapy as a Treatment for Depression

Превод: Валентина Маринова

Арт-терапията навлиза и се утвърждава все повече в България. 
Повече за метода и неговото приложение разказват в блиц-интервю 
двама от водещите специалисти и преподаватели от Българска 
асоциация по арт-терапия: Доротея Панова и Иван Павлов.

Интервюто е взето от Никол Танкова и е публикувано на сайта clinica.bg

Кога се налага арт-терапията по света и кога започва да се утвърждава в България?

Доротея Панова: През 40-те и 50-те години на миналия век, едновременно в Англия и в Америка, започва да се говори за арт-терапия. В Европа, по-специално в Англия, методът започва да прониква през учителите по изобразително изкуство, които оставяйки децата да рисуват свободно, виждат, че това има много благоприятен ефект върху цялостното им развитие. В САЩ арт-терапията се утвърждава през психиатричната практика. В един момент лекарите откриват, че има връзка между заболяването и това, което пациентите изобразяват. Едва през 80-те години в Англия навлиза регулация и арт-терапията придобива статут на професия. В България методът навлиза също през 80-те години, с първите тренинги със специалисти в сферата на психичното здраве. Идват арт-терапевти от Англия и обучават първите арт-терапевти у нас, като постепенно през 2006 година се формира Българска асоциация по арт-терапия.

Иван Павлов: През 2006 година създаването на асоциацията беше подкрепено от председателя на Британската асоциация по арт-терапия, Дайан Уолър. Тя подкрепи създаването на асоциацията и супервизира програмите, по които се работи.

Какво представлява арт-терапията и какво приложение има?

Д.П.: За да отговорим на въпроса какво е арт-терапия, трябва първо да си отговорим какво не е. Нашите наблюдения са, че през последните 6 години се говори много за арт-терапия, но разбирането стои на доста ниско ниво. Един от големите митове е, че за да се занимаваш с арт-терапия трябва да имаш умения за рисуване. Арт-терапията не цели естетическо качество. Всъщност естетическото качество не е условие, напротив, дори може да бъде пречка, защото едно от важните неща е да се изразяваш през невербалния канал, какъвто е изкуството, и процесът да бъде спонтанен. Методът е изключително благоприятен за всякакъв контекст и има много широко приложение. Може да се работи с деца, с групи или семейства. Много е подходяща за хора с нисък социален статус или маргинализирани общности, защото не се изискват толкова добри умения за вербална комуникация, а напротив – целта е спонтанната експресия през невербалното. Може да се прилага и като занимателна терапия или форма на психотерапия с цел емоционално възстановяване, лечение или корекция. За деца със специални потребности методът е също много подходящ. Например при децата с аутизъм една от ключовите трудности е комуникацията, а през рисуването, имайки възможност контактът да бъде опосредстван през изкуството, той се улеснява и става предпоставка да се направи следващата стъпка.
И.П.: В основата си арт-терапията използва средствата на изобразителното изкуство, които целят да се създаде защитено пространство, една експресивна, автентична форма на изразяване и чрез нея да може да се започне процес на промяна. В зависимост от контекста може да е психокорекционна работа, психотерапия или личностово изразстване и промяна. Това е контолиран процес, който не разчита единствено и само на спонтанното изразяване, за разлика от рисуването. Водеща роля има психотерапевтът, но всъщност авторът на продукта е този, който има да изследва създаденото. Рисуването по правила не е арт-терапия. Арт-терапията дава възможност да изразиш себе си по начин, по който не можеш, когато говориш или действаш. Сесията има своя структура, особености, а ключовото е, че авторът е този, който трябва да обясни и интерпретира образа, за да може да бъде разтълкуван по по-адаптивен, продуктивен начин. Това е процес, който наподобява триъгълник – взаимодействие между терапевт, автор и продукт.

Възможна ли е диагностика чрез арт-терапия?

Д.П.: Психодиагностиката е различен дял и представлява диагностичен инструмент с рисуване, в който има ясно разписани правила – следват се много строги указания, което не е арт-терапия. Арт-терапията има различни цели – човекът да се свърже по автентичен начин със себе си, да направи контакт със своите емоции по спонтанен начин, което няма как да бъде опосредствано чрез инструкции и определени цветове, а напротив – това е много флуиден процес. Има много спекулации около тези теми за цветове и форми, но арт-терапията стъпва върху чувството за правилност на клиента и върху неговата интерпретация. Терапевтът подкрепя този процес и го разширява, за да може човек да се свърже със своите преживявания.
И.П.: Диагностика не е приложима в клиничния смисъл на думата, въпреки че в контекста на психиатрията и клиничната практика определени рисунки биха могли да бъдат ползвани като диагностичен материал. Има методики, които биха могли да изследват определени сфери от развитието, но това не е арт-терапия. Има много ясно диференциране на арт-терапията от диагностиката чрез рисунки. Терапевтът може да задава въпроси върху продукта, но не се поставя акцент единствено върху това, което е нарисувано – цветовете и формите.
Карл Юнг казва, че изкуството извежда от човек неосъзнатите равнища. Практиката ви потвърждава ли това?
Д.П.: Има центрове в мозъка, до които нямаме достъп през вербалния канал. Това могат да бъдат травматични преживявания, които сме изтласкали, защото са твърде болезнени, много силни емоции, които ни е трудно да вербализираме, а през рисуването стигаме до тях по един щадящ начин.
И.П.: Много ценно е, че през средствата на изобразителното изкуство може да се достигне не само до тези болезнени нагласи и емоции, но и до потенциала, до силните страни на детето или възрастния, които да не са достатъчно развити от него. Може да се работи в няколко посоки, в зависимост от конкретния случай, човек или проблем.
Арт- терапията може ли да помага на физически страдания и болки?
И.П.: Тялото ни е единно цяло – психика и тяло. Когато изпитваме физическа болка, се променя емоционалното ни състояние; когато имаме емоционален проблем, това рефлектира върху тялото ни. Това взаимодействие между тяло и психика се ползва много активно, когато има физически оплаквания. Може да се постигне подобрение в определени заболявания, които са в сферата на психосоматичните заболявания. При хора със силни физически страдания те могат да бъдат оползотворени чрез арт-терапията. Тя се ползва много активно в различни болнични заведения, в психиатрични клиники. От практиката си мога да удостоверя, че арт-терапията може да бъде изключително мощен метод, който да подпомогне цялостното лечение. Има много изследвания, които удостоверяват, че ако процесът е професионално воден, много тежки заболявания се повлияват. Изследвания в САЩ сочат, че дори терминално болни подобряват своето състояние, защото това се отразява пряко върху имунната им система и общото състояние.
Д.П.: Има изследвания, които показват, че при силен страх в мозъка се активизират същите центрове, които се задействат и при физическа болка. Визуалното е мощен канал – това, което виждаме, мозъкът възприема като реалност.
Индивидуалните или груповите занимания са по-резултатни?
Д.П.: Първо трябва да знаем какви са индивидуалните потребности на човек. И двете имат своето място.
И.П.: Лично аз предпочитам груповата форма, тъй като групата е много мощен ресурс за промяна. Самите ние като човешки същества имаме нужда от контакт с други хора, за да можем да развиваме себе си, но и индивидуалните и груповите занимания имат своето място в арт-терапията.
Има ли заложена програма – времетраене на сеанса? Колко сеанса са нужни?
Д.П.: Индивидуално е. Няма как да има строга рамка. Около час трае индивидуалната сесия и между час и половина-два груповата сесия, но това не е задължително. Работим с вътрешния процес на хората и всеки има индивидуален ритъм. Работата на терапевта не е да забавя или забързва работата, а да следва личното темпо. Често настъпва промяна още след първите сесии, което е знак, че се движим в правилната посока, но е нужно време, за да се постигнат трайни резултати.
И.П.: Промяната е един бавен процес и е необходимо време. Една психотерапевтична сесия не е достатъчна, за да се случи промяната. Няма строга рамка – има структура, но когато работим с хора, ние сме ориентирани към темпото за промяна на самия човек.
Предстои лятна школа по арт-терапия. Какво представлява тя?
И.П.: Това е ежегодно събитие, което асоциацията организира. То е част от редицата събития, които организираме. Всеки месец има семинар от цикъла ,,Въведение в арт-терапията”. Всяка година, в рамките на 3-4 дни има лятна школа, а отделно имаме обучителни програми на 2 нива: консултантско ниво и следващо ниво – психотерапевт.

Източник http://www.cathymalchiodi.com/

Превод: Доротея Панова, арт психотерапевт, преподавател към Българска асоциация по арт-терапия

Нека рисуваме с силата на двете си ръце, за да модулираме стреса

В работата с оцелели от остри и повтарящи травматични събития през последните няколко десетилетия, аз винаги следя за капацитета за саморегулация на пациента по време на целия ни съвместен работен процес.

Саморегулацията е термин използван не само за описване на капацитета за контрол на нечии импулси, но и за възможността на дадения индивид да бъде в състояние да успокои реакциите на организма си спрямо стреса съпровождащ травматичното събитие. Това е способността да се модулират афективни, сетивни и соматични реакции, които оказват влияние на цялостното функциониране на индивида включително емоционално и когнитивно. Тази способност се съотнася и до тези функции на мозъка, които са свързани с контрола върху импулсите – забавяне и/или отлагане на действия или иницииране на такива, когато е необходимо въпреки нежеланието и вътрешна съпротива. Билатерално буквално означава „включване и на двете страни”. Сензорната интеграция често се свързва с билатерални техники в подкрепа на развиване на сензорни усещания с методите на занимателната терапия.

Има данни, че форми на билатерална стимулация или движение могат да бъдат ефективни процеса на възстановяване от психологически травми чрез ангажиране на напречна хемисферна активност в мозъка (Шапиро 2001) и в арт-терапията благодарение на възможността за повторно свързване на „мисли” и „чувства” (Malchiodi, 2003/2011) през сензорно базирания процес включващ изработването на даден продукт.

Този тип дейности имат влияние при възстановяването от травматични събития, защото при повечето хората лимбичната система и дясната хемисфера са превъзбудени от актуалното преживяване или от спомена за травмата. Казано накратко специфичния процес на билатерална стимулация подпомага за урегулиране тялото и мозъка и по този начин позволява експлицитната памет да се свърже отново с имплицитната.

Билатералното рисуване е арт базирана дейност, позната от средата на 19 век, която има саморегулиращо свойство за тялото – подобно на ходенето, карането на колело, свиренето на барабани.

Някои арт терапевти съотнасят билатералното рисуване до „драскане с двете ръце едновременно”, защото няма изискване да се нарисува картина или образ, а да се включат и двете ръце в спонтанно рисуване с пастел, тебешир или друг лесен за манипулация материал. Подобно на много арт терапевти, аз също ползвам тази техника и всъщност я познавам още от колежа, където се ползваше като форма на „разпускане” преди да започнем да рисуваме.

Флоренция Кейн (1951) е един от първите експресивни арт терапевти, който изследва връзката между свободното драскане върху хартия и кинестетичното усещане от движението, и цялостното преживяване на този процес.

В работата си с деца и възрастни в средата на 20-ти век, Кейн изхожда от хипотезата, че е важно клиентът да бъде включен чрез движение, което се простира отвъд границите на ръцете и обхваща цялото тяло в естествен ритъм. И по-специално тя призовава към големи и плавни люлеещи се жестове, които идват от рамото, лакътя или китката.

От една страна имаме за цел да стимулираме креативност и в същото време това е и акт на формиране на възстановителен капацитет за подкрепа намиране на здравословен ритъм за тялото и психиката. С други думи, тези ритмични движения могат да бъдат практикувани във въздуха и след това да се прехвърлят на хартия с материали за рисуване.

Аз вярвам, че под ръководството на специалист билатералното рисуване е ефективен метод за саморегулация. То може да бъде ползвано и като базисна техника в арт терапевтичната работа, защото по иновативен и незастрашаващ начин формира преживяването и преработването на травматични преживявания. Като експресивна арт интервенция билатералната работа може да включва ползване на интензивни жестове и големи мускулни групи. Музика може да се ползва с цел подобряване и/или смяна на динамиката в работния процес и стимулиране и ангажиране на клиента на кинестетична ниво.

Билатералната експресивна работа е полезна и при двата типа реакции към травмиращи събития (борба или бягство). В единия случай това са хора, който много лесно се активират и са склонни към агресивни прояви, а в противоположния край на спектъра са тези, които реагират на дистреса със ступор. И тук идва необходимостта от преживяване включващо движение с цел да се намали усещането, че са в капан, отхвърлени и в невъзможност за социално свързване.

Правенето на знаци или жестове на хартия с двете ръце едновременно дава възможност вниманието да бъде изместено от изтощителното усещане в тялото към различен ориентиран към действие и себеовластяващ фокус.

Целият този процес обединява и допълва първоначално изследваните от Кейн преживяване на «разпускане» от преди почти седем десетилетия назад и обяснява предимството и силата на билатералната работа да променя вътрешния ритъм на човека за саморегулация и благополучие.

Бъдете добре и рисувайте с двете части на мозъка си.

Автор: Кейт Лакуър

Източник: http://the-art-of-autism.com

Използването на арт-терапията като метод за работа с деца с генерализирано разстройство на развитието доскоро бе сравнително рядко. Навлизането на нови подходи при планирането на терапевтична работа идва да отговори на предизвикателствата, които състоянието генерализирано разстройство на развитието поставя пред специалистите.

През последните години за аутизъм все по-често се говори и изглежда, че всеки от нас познава поне един човек, чийто живот е докоснат от това състояние. Какво е аутизъм и какви са терапевтичните методи, които се използват при интервенция? Аутизмът е неврологично състояние, чиято точна причина все още не е неизвестена. Симптомите включват повтарящи се действия или натрапливо поведение, нарушение в социалната преценка, проблеми с комуникацията и трудности при обработка на сензорна информация (например свръхчувствителност към някои звуци). Най-популярната форма на терапия се основава на бихевиористичните науки и цели промяна на поведението чрез система от награди и наказания. През последните години специалистите търсят алтернативни или допълващи методи, които да разширят спектъра от наличните терапевтични възможности. Един такъв метод се оказва арт терапията.

Арт терапията съдейства за когнитивното и емоционално развитие чрез използване на средства на изкуството. За разлика от изобразителното изкуство, където има ясни правила на рисуване, арт-терапията цели изграждане на житейски умения, преодоляване на дефицити и насърчава към себеизразяване по един здравословен начин. Участниците са насърчавани да изследват и да изразят себе си с арт материали, като целта не е създаване на произведение на изкуството (въпреки че тази възможност не се изключва).

Арт терапията по естествен начин отговаря на потребностите на децата и възрастните с генерализирано разстройство на развитието. Един от отличителните белези на аутизма е нарушена комуникация или по-конкретно затруднения с вербалното изразяване и развитие на езиковите умения.

Г. Т. разказва следното: „Просто не можех да се изразя с думи. Прилича на заекване … Крещенето беше единственият начин да общувам“. Арт-терапията предлага начин на хората, които не умеят да общуват, невербални са или имат забавяне в езиковото развитие, да се изразят без думи. Децата с генерализирано разстройство на развитието често имат силно развит визуален канал, често за тях се казва, че „мислят в картини“. Изразяване на чувства и идеи чрез визуални средства е естествено за тях и може да облекчи ежедневната им борба при използването на вербални средства.

Децата с генерализирано разстройство на развитието се затрудняват при разчитане на социални знаци, като например интерпретирането на тона на гласа или изражението на лицето, което може да ги накара да се чувстват неудобно при социални контакти. Директните контакти като разговор с друг човек, често са изключително плашещи и стресиращи събития. За децата с генерализирано разстройство на развитието арт-терапията може да се окаже много удобно средство, защото при нея фокус върху клиента се измества върху неговото творчесто. По този начин арт-терапията съдейства за изграждане на силна връзка между детето и терапевта и се преудолява първоначалния стресиращ ефект от прекия контакт.

Изкуството може да се разглежда и като форма на посредничесто при формирането връзки с връстници. Сътрудничество, редуване, зачитане на различието и други социални умения могат да се практикуват в приятна и естествена среда. Децата с генерализирано разстройство на развитието често се затрудняват да разберат гледните точки на други хора. Осъществявайки съвместни арт-задачи с други участници на детето с генерализирано разстройство на развитието се предлага конкретен начин да „види“ чуждата гледна точка. Изпълнението на съвместни проекти насърчава сътрудничеството, работата в екип и влияе на чувството за приемане.

Арт-терапията е напълно подходящ метод за решаване на сензорни проблеми, които са свързани с по-голяма част от емоционалните и поведенчески затруднения и които все още са твърде пренебрегвани. Привидно безвредни усещания, като текстурата на килима, луминесцентно осветление, хрупкавите храни, бръмченето на хладилника и др. могат да са дразнещи или дори мъчителни за децата с генерализирано разстройство на развитието. Възприемайки тези усещания като свръхстимулиращи, децата с генерализирано разстройство на развитието стават прекалено развълнувани, „затворени“ или безразлични с цел избягване на неприятен стимул.

Една от най-значимите цели при планирането на терапевтични интервенции е да се увеличи толерантността на децата с генерализирано разстройство на развитието към неприятни стимули чрез насочване на поведението към автостимулиране на творческа дейност. Изкуството е дейност, която е приятна за почти всички деца без значение, дали страдат от генерализирано разстройство на развитието или не. Децата са по-склонни да експериментират с нови текстури и миризми, които иначе избягват, когато новите усещания са част от един забавен процес. Например едно дете може да откриете, че може да се справи с неприятното усещане на гланцовата хартия, когато получава усещането за нея в проект за изработка на папиемаше. Децата с генерализирано разстройство на развитието имат нужда от помощ при работа с различни усещания в ежедневието си, като целта е да ги направи по-разпознаваеми и по-поносими. Дете, което може да изработи папиемаше, например може след това да не е толкова чувствително при докосването на по-размекнат сапун.

Сензорните фиксации са друга характерна черта на аутизма. Някои деца могат да гледат с изострено внимание пръстите си, да усукват по пръстите си хартиени ленти, да извиват пръстите си и да махат с ръце напред-назад. Многократно извършване на подобни действия или автостимулирането (stimming на английски език) пречи на децата с генерализирано разстройство на развитието да общуват, правейки ги различни в очите на околните и ги отвлича от други дейности като участието в училищни занимания или игри с връстници. Тези сензорни фиксации са успокояващи, когато детето е превъзбудено. Арт-терапията може да помогне на детето да преформулира тази потребност от сигурност и да канализира социално неприемливите автостимулации в социално приемливи творчески действия.

Например дете с генерализирано разстройство на развитието, което в училище е санкционирано заради навика си да реже хартия, чрез арт-терапията може да бъде подкрепено да използва нуждата си от рязане в изработването на колажи и да усвои нова поведенческа стратегия. Гранд Мениър печели награди за своите поразителни, реалистични колажи, изработени от хиляди накъсани ленти от хартия и нарязани на парчета вестници. Друг успешен художник, обсебен от усукани хартийки, работи с квилинг техника. Подобно виждане за изкуството, разглеждащо социално неприемливото поведение като ресурс и предоставящо възможност за себеизразяване и удоволствие, подкрепя децата с генерализирано разстройство на развитието да извършат промяна.

Освен за подобряване на сензорното, социално и емоционално функциониране арт-терапия доставя на децата удоволствие, намалява се преживяванията им на стрес и се повишава самочувствието им, чрез захващане с различни творчески проекти или просто чрез изучаване на различни художествени материали. По този начин децата придобиват житейски умения по един естествен начин.

Арт терапия е уникален терапевтичен метод за деца с генерализирано разстройство на развитието, тъй като редуцира характерните симптоми на състоянието и същевременно насочва дисфункционалното поведение в социално приемлива форма. Арт-терапията насърчава комуникацията, емоционално израстване и сензорната интеграция, а също така подкрепя децата да взаимодействат в естествена и забавна среда.

Гранд Мениър: „Голям-Колкото-Живота папагал“

Превод Мая Угрюмова, психолог

Мая Угрюмова работи в подкрепа на деца със специални 
образователни потребности и техните семейства в процеса на 
приемане и адаптация към ограниченията на конкретно 
състояние или болест. Специализирала в изготвянето на 
психологическа оценка, индивидуални планове за работа и 
консултиране на деца с аутизъм, умствена 
изостаналост, хиперкативност, нарушения на училищните умения.

За контакт: 0894-383419 или e-mail: m_ugriumova@abv.bg

Автор К. Малчиоди, арт-терапевт, директор на Института за 
изкуствата и здравето, член на борда на директорите на 
Националния институт за детски травми и загуби, член на Съвета на 
директорите на Американската арт-терапевтична асоциация

Извадка от "Арт-терапия -новые горизонты", под редакцията на 
А. И. Копытина, Когито-центр, Москва, 2006

Превод Иван Павлов

Дълго време арт-терапията имаше доста слаба научна основа и нейната теоретична рамка и практика се отличаваха с тясната си връзка с изкуствата. Но новите научни данни свързани с това как визуалните образи влияят на чувствата, мислите и здравето на човека, как мозъкът и тялото реагират на заниманията с рисуване, живопис или с други форми на изобразителна дейност, позволиха да се разберат механизмите по които въздейства арт-терапията на различни клиенти. Едновременно с обогатяването на нашите познания за връзката между емоционалните състояния на човека и неговото здраве, нивото на преживения стрес и болестта, но също така и процесите които протичат в главния мозък и промените в имунната система разширяват възможностите на арт-терапията. Това увеличава и обосновката за влиянието на визуалните образи и изобразителното изкуство в процеса на лечение. Новите научни и медицински сведения получени в последните няколко десетилетия помогнаха съществено да се преразгледат подходите към лечението на психичните заболявания.

През 90 години обществеността започва да научава все повече за новата дисциплина – психосоматична медицина, в рамките на която се поставя акцент върху тясната връзка между психиката и тялото. Въпреки че психосоматичната медицина се появява отскоро, психосоматични техники, ползвани в медитация или йога съществуват от хилядолетия. Такива учени, като Benson (1996), изучаващ ефекта на релаксацията и  Ader (2001), който е лидер в областта на психоневроимунологията и други изследователи са помогнали за сближаването на психосоматичната медицина с традиционните подходи при лечението. Невропсихологията оказва значимо влияние върху практиката на съвременната психотерапия и методите ползвани в психосоматичната медицина. Благодарение на новите технологии за задълбоченото изследване на човешкия мозък, както и на невропсихологическите и физиологическите феномени се гледа по нов начин на връзката между психика и тяло. Damasio, 1994, Sapolsky, 1998 и Ramachandran, 1999 са изследвали паметта и нейната връзка с визуалните образи. Също така какво влияние оказват те на психическото и физическото състояние. Siegel, 1999, van der Kolk, McFarlane, Weisaeth, 1996 и Schore, 1999 доказват, че състоянието на човешкия мозък и физиологическите процеси в организма са много тясно свързани с чувствата. Техните изследвания помагат да се осъзнае какво влияние има върху невропсихологическото развитие на детето създадената сигурна привързаност с родителя. Връзката между невропсихологията и арт-терапията има отношение към различни практически сфери. Например Malchiodi, Riley, Hass-Cohen, (2001) и Kaplan, (2000) подчертават важността на високата култура на научно мислене и  знанията от невропсихологията при практикуването на арт-терапия. Ценно е разбирането на психосоматичната интеграция за да се разбере процеса на формиране на визуалните образи и изобразителното творчество. Разбирането на механизмите на функциониране на човешкия мозък и връзката им с емоционалните и когнитивни процеси, както и с поведението, има голямо значение за лечението на различни заболявания включително и на афективни разтройства, пост-травматичен стрес, зависимости и соматични заболявания.

Визуалните образи и тяхното формиране

Здравият разум ни подсказва, че образите влияят на нашите усещания и реакции. Например да си представим, че отхапваме парче лимон и ще почустваме, че устата се напълва със слюнка. До подобна реакция може да доведе визуализацията на любимо ястие. Образите могат да предизвикват удоволствие, тревога, страх или състояние на покой. Те могат да изменят настроението и даже да предизвикват усещане за психическо и физическо благополучие (Benson, 1975). Съществуват сериозни основания да се смята, че образите оказват съществено влияние на състоянието на тялото. Простите експерименти свидетелстват за това, че ако пациент вижда от своята болнична стая красив пейзаж продължителността на престой в болницата се намалява, а физическото и емоционалното му състояние се подобряват (Ulrich, 1984).

Арт-терапевтът В. Льосбринк  пише, че визуалните образи служат за “мост между тялото и съзнанието или между съзнателната преработка на информацията и физиологичните изменения” (Lusebrink,1990). Резултатите от направени изследвания например сочат, че както и възприятията, така и визуализацията активизират зрителните зони на главния мозък. С други думи човешкият мозък реагира на ментални образи така, като че ли са напълно реални (Damasio, 1994). Също така твърди цитираният автор отбелязва, че менталните образи могат да бъдат не само зрителни, но и слухови, свързани с обонянието, вкусови,соматосензорни (тактилни усещания, усещания за мускулния тонус за температура, болка и т.н.), т.е. принадлежащи към различни сензорни модалности. Образите не се формират в конкретна част на мозъка, а се явяват резултат от активността на много негови отдели отговарящи за тяхното появяване, съхранение и промяна. Направените изследвания на дейността на двете големи полукълба на мозъка и тяхното взаимодействие подобри разбирането за процеса на формиране на менталните образи и изобразителното творчество. По-рано се смяташе, че двете полукълба (лявото и дясното) имат различни функции: дясното – свързано с интуицията и творчеството, а лявото с логиката и езика. Някои автори описват, че основното достойнство на арт-терапията е, че активизира дясното полукълбо, тоест – процесът на творчество е разглеждан, като „дейност на дясното полукълбо” (Virshup, 1978). На практика лявото полукълбо отговарящо за речта също допринася в процеса на изобразително творчество. Gardner (1982), Ramachandran (1999) и други изследователи показват, че в създаването на визуални образи участват и двете полукълба на мозъка, дори и в тези случаи при, които някои от областите за повредени. Изследванията също показват, че има определена връзка  между речта и двигателната активност в процеса на рисуване. В едно изследване с компютърен томограф се установи, че при рисуване дори на прости фигури се реализира сложно взаимодействие между различни структури на мозъка (Frith, Law, 1995). Както самите образи, така процесът на тяхното формиране, без значение дали става въпрос за ментални или нарисувани образи, са еднакво важни за всякаква форма на психотерапевтична практика. Благодарение на това, че се създава образ, отношението на клиента към определено събитие или фрагмент от личния му опит, може да се промени, което допринася за промяна на емоционалното му състояние и поведение. Въпреки това за разлика от менталните образи, образите получени чрез изобразителна дейност предполагат повишена активност на личността, насочена към преработка на различни варианти на желани изменения чрез създаване на рисунки, изобразителни продукти или колажи. Клиентът успява да създаде по този начин реални обекти, които могат да бъдат променяни на физическо ниво.

Превод Иван Павлов

Много автори подчертават ценността на арт-терапията при работата с деца и юноши, пострадали от насилие и в частност от сексуално насилие. Това е свързано с характера на невербална експресия по време на арт-терапевтичните сесии, което позволява да се отработят много сложни чувства. Тук влизат и чувства, водещи до деструктивни и самодеструктивни тенденции. Благодарение на използването на различни материали и образи, детето може да изразява подобни преживявания без причини вреда на себе си и околните.

Изобразителната дейност сама по себе си може да бъде мощен психотерапевтичен фактор. Тя допуска най-различни форми и начини за боравене с художествените материали. Едни от тях позволяват да се постигне седативен ефект, като се редуцира емоционалното напрежение. Други позволяват да се преработи травматичен опит достигайки контрол върху него. Преносът на чувства на детето върху изобразителния материал и образите прави арт-терапевтичния процес по-безопасен в психологически и физически план и за двете страни. Предоставя допълнителна възможност за рефлексия и когнитивна преработка на травматичния опит с опорна точка върху метафората и средствата на символическия дискурс.

Много ценно при работата с деца жертва на насилие, е възможността в отношенията си със специалистите децата да могат да установят оптимална за себе си дистанция, поради факта, че художествените материали и образи се явяват своеобразен посредник в техните транзакции със специалистите. Използването на вербални средства за комуникация би направило едно травмирано дете много уязвимо в терапевтичните отношения.

Благодарение на арт-терапията детето успява да възстанови чувството за собствено достойнство (Franklin, 1992; Stember, 1980) и да реализира по-широк репертоар от защитно-приспособителни реакции. Някои автори отбелязват ценността на физическия контакт на жертвата на насилие с различни материали. Това позволява не само да се актуализира и преработи травматичния опит (Sagar, 1990), но и да се „съживи” сферата на физически усещания блокирани в резултат на преживяната травма (Carozza & Hierstiener, 1982).

Голямо значение имат и защитните и „консервиращи” свойства на изобразителните материали и обекти и символически образи способстващи за „удържането” на сложни преживявания и последващата им трансформация в положителни. Децата интуитивно намират такива способи за взаимодействие с материала, които в най-голяма степен способстват за това. По този начин Сейгар описва как деца преживели сексуално  насилие създават от изобразителни материали разни смески и след това ги поставят в различни съдове (Sagar, 1990).

Подобна работа с материалите способства за интеграцията на личността на детето и има доста конкретно и ритуално изражение. Сейгар (1990) свързва наблюденията си относно особеностите в поведението на децата преживели сексуално насилие с идеите за художествения образ в качеството му на талисман.

При работа с деца жертва на насилие към настоящия момент се използва, както индивидуална, така и групова арт-терапия. При индивидуалната арт-терапия подходите могат да бъдат различни в това число и по степен на директивност на терапевта. Пик (Реаке, 1987) описва своята работа наричайки я „дотолкова неинтрузивна и недирективна доколкото това е възможно”, за да може клиента да усети пълен контрол върху ситуацията. В същото врем е Хейгуд (Hagood, 1992) утвърждава, че докато не се започне използването на една или друга форма на директивна терапия, детето ще избягва обсъждането на преживяванията си свързани със сексуалното насилие. Левинсон (1986) описва „освобождаващата чувствата терапия” под формата на организирана игрова дейност, която по нейно мнение способства за преработването на чувствата свързани с преживяната травма.

В същото време интензивният характер на отношенията при индивидуалната арт-терапия създава потенциално опасна ситуация за клиента, способна да провокира травматичния опит (Young & Corbin, 1994). Доверителните отношения между детето, преживяло насилие и психотерапевта често се формират доста бавно и то при наличието на ясни граници и структура на психотерапевтичните отношения. Също така за важно и безусловното приемане от арт-терапевта на преживяванията му и изобразителната му продукция (Malchiodi, 1990).

За разлика от индивидуалната терапия, груповата е лишена от тези сложни моменти свързани с интензивните терапевтически отношения провокиращи ревиктимизация чрез намесата на арт-терапевта в личното пространство на детето, например заради твърде директивната позиция на специалиста. За това повечето специалисти препоръчват използването при работа с деца жертва на сексуално насилие, като първа стъпка груповата арт-терапия (Knittle & Tuana, 1980; Steward et al 1986). Тази форма на терапия позволява също така и преодоляването на социалната изолация и стигматизация, преживявани от повечето жертви на сексуално насилие (Knittle & Tuana, 1980; Carozza & Hierstiener, 1982; Berliner & Ernst, 1984; Wolf, 1993), също така и от децата от дисфункционални семейства.

Груповото взаимодействие с връстници в присъствието на двама психотерапевта в някаква степен способства за формирането в жертвата на насилие опит свързан с положителни семейни отношения (Steward et al._r 1986; Young & Corbin, 1994). За юношите индивидуалната арт-терапия може да бъде малко полезна заради присъщото за възрастта негативно отношение към възрастните и авторитетите. Арт-терапевтичната работа в група от връстници за тях би била по-полезна според авторите (Knittle & Tuana, 1980).

Едновременно с груповата работа с пострадалите от насилие деца може да се провеждат и групови занятия съвместно и с майките или други близки на детето хора.

Проведеното във Великобритания изследване (Мърфи, 2001), което е имало за цел да определи кои  форми на арт-терапия най-често се използват при непълнолетни станали жертва на сексуално насилие, показва, че децата до 5 годишна възраст участват най-често в индивидуална арт-терапия, докато юношите са работили предимно в групи. Груповата арт-терапия като правило е била планирана за по-кратък срок и е продължила не повече от девет месеца. Това изследване показва, че 61.4 % от насочените за индивидуална арт-терапия са работили повече от една година, като в това число повече от четвърт от тези деца са участвали в арт-терапия повече от три години. Само в някои от случаите индивидуалната арт-терапия е била планирана за кратък срок. Според Мърфи 60 % от респондентите са заявили, че използват недирективен подход за работа. Според тези специалисти използването на недирективен подход при работа с деца, преживели сексуално насилие е особено подходящо, защото те се нуждаят от добър контрол над ситуацията. Затова според тях директивния подход при работа от страна на арт-терапевта може да бъде възприет болезнено от тях. Според специалистите свободния избор на изобразителни материали засилва вярата на детето в собствените сили и усещането за контрол над травматичните преживявания, което се явява важен психотерапевтичен фактор.

Някои респонденти в изследването на Мърфи 2001 също така отбелязват, че определена директивност в началото на индивидуалните занятия помага за намаляване на тревожността, често проявявана от децата, които изпитват напрежение от това, че са с възрастен насаме и изпитват определена степен на объркване. Директивността се е изразявала в четене на история или приказка или се е предлагало ползването на нови изобразителни средства. Някои респонденти са изказвали предположение, че жертвите на сексуално насилие в някои случаи са склонни към насилствени дейности. Действия, които имат нужда от по-директивен подход от страна на арт-терапевта. При провеждането на групова арт-терапия като правило възниква необходимостта да се организира съвместна работа на всички участници, което налага използването на директивни подходи, като в същото време директивността в едни случаи може да се свежда до това водещия на групата да поддържа определена структура и ясни времеви граници предоставяйки обаче значителна свобода за действие на участниците.

В други случаи водещите дават на участниците в групата различни задачи или теми или им препоръчват конкретни материали и начини за действие, смятайки, че по този начин подпомагат за намаляването на напрежението, което позволява да се предотврати хаотичното „изплискване” на чувствата.

Превод  от Александр Копытин “Арт-терапия жертв насилия”, “Психотерапия” Москва 2009

От Книгата „Gefühlssterne, Angstfresser, Verwandlungsbilder…Kunst-und gestaltungs-therapeutiche Methoden und Modelle“, 1999 Изд. Affenkönig, ISBN 3-934387-00-4

Превод: Анастасия Тонкова, арт-терапевт, член на Българска асоциация по арт-терапия

Кога какъв материал?[1]

Кога като /арт/терапевт какъв материал предпочитам? Кога предлагам акварелни бои и кога моливи? При коя тема е подходящо използването на глина?… Тези въпроси се срещат често в /арт/терапевтичната практика  и често се задават в обучителни групи.

Бързам да кажа предварително, че тук не искам да предлагам готови рецепти в кои случаи какво изразно средство се използва, тъй като смятам всякакъв вид правила понякога за плашещи и като цяло безсмислени и  противоречащи на същността на терапевтичното поведение.

Потребността от правила за употреба и боравене с изобразителния материали, отговаря на потребността за сигурност. Терапевтът има  нужда от сигурност, за да може да решава кога какъв материал да предлага за работа. Терапията е жив и креативен процес, който за участващите в него, както клиент, така и терапевт, трябва да съдържа известна доза несигурност. Тя е предизвикателство, което мотивира терапевта да намира опора в събрания си богат опит с колкото се може повече медии и изобразителни средства, както и във вниманието за конкретната ситуация и актуалните потребности на клиента.

Разбира се разнообразните материали приканват клиентите по различен начин към реакция. Големият къс глина предизвиква той да бъде притискан, блъскан, заглаждан за разлика от начина на работа с акварелни бои и четка.

Също така в моята работа виждах, как големи парчета глина клиентите галеха нежно и моделираната маса ставаше повод, клиента да намери начин да погледне себе си съпровождан от тъжни и носталгични чувства. Да се маже и рисува с обикновено лепило, например, предизвиква вътрешно и външно освобождаване отколкото рисуването с цветни моливи. Но в същото време ставах свидетел, как клиенти, взели цветен молив в ръка се трогват до сълзи, защото това действие те го свързват с минал опит от своето детство и се срещат със забравената поради различни причини емоция.

През 80-те години някой арттерапевти започнаха опити да подреждат/съпоставят определени материали към съответен етапи от развитието на детето. Те стигат до извода, че  деца на 2-3 год. възраст първо предпочитат играта в пясъка и после когато са на 4-6 год. посягат към хартията и ножицата. Но не може да се твърди, че връчени такива материали при терапевтичната работа с възрастни, същите такива подпомагат своеобразен регрес до детска възраст, в която инстинктивно са използвани. Моят опит в употребата пясък в терапевтичната работата / терапевтична игра в пясък[2], пясъчна танцувална картина [3]/, показват съвсем различни резултати.

Играта с пясъка подпомага изживяването и изразяването на емоции, независими от възрастта. Разбира се боравенето с различните материали събужда спомени и точно това  можем целенасочено да използваме  в терапевтичната работа.

Когато например, клиент има интерес да тръгне по следите на детските си спомени, особено, когато му липсват емоционален спомен от известен период, може да бъде в помощ, когато му предложим материали, с които деца на съответната възраст често играят. При реакциите на клиента и подхода му към материалите ние вземаме под внимание, какво точно се случва при заниманията с тези техники. Но въпреки всичко такава цел си остава трудно планируемо в терапевтичния процес. Всички опити да се подреди използването на изобразителните материали към конкретна тема от фазите на детското развитие (като нпр.: ”Глината подпомага работата с теми от аналната фаза”), настройва понякога неблагоприятно гледната точка към процесите на клиентите и трудно може да са в подкрепа на избора за материал.

Когато обмислям предложението на изобразителни материали в съответен терапевтичен процес, аз се ръководя първоначално от прагматични критерии. Например, дали клиента чисто телесно, физически, функционално е в състояние да работи с определени материали. На клиенти с алергия или чувствителност на кожата (нпр. клиенти с невродермит) изяснявам винаги, към кои материали съществува вероятност за раздразнения, при кои например трябва да се използват ръкавици и употребата на кои трябва да се избягва в ателието. При хора, които нямат конкретно заболяване, но които имат непоносимост/антипатия към конкретни материали, като например бои за рисуване с пръсти или глина, се опитвам заедно с тях, да определя алтернативни и поносими изразни средства. Например боите да нанасят с четка или гъба вместо с пръсти или да използват пластилин вместо глина и др.

Друг аспект, с който се съобразявам е опита с изобразителните материали на клиентите. Опитвам се още при първите разговори да разбера, доколко са им познати изразните средства в изкуството. Често клиентите са се занимавали и преди с други творчески, изобразителни дейности, способностите и опита им от които, могат да бъдат вмъкнати  в терапевтичния процес. Нерядко се случва, клиенти да имат неприятен спомен от използването на изобразителните средства. Такъв пример е спомена от часовете по изобразително изкуство в училище, където изкуството и творчеството се асоциират със стремежът за постижение /”да се рисува правилно”/ и с провала. В такива случаи са подходящи например нетрайни, неглижирани, на пръв поглед материали като вестници и непрецизни/артистични методи като работа с картини от петна, рисуване по музика, автопортрет рисуван със затворени очи и подобни. Най-важното в случая е, терапевтът да показва подкрепа, вяра и разбиране по отношение на материала и способностите на клиента.

Един друг аспект в подбора на изобразителния материал в терапевтичния процес е  непосредствеността. Когато клиентите директно моделират със своите пръсти глината или с ръце използват гваша, за да рисуват направо върху картината, това подканва често към непосредственото, директно, емоционално участие в процеса. Съвсем различно нпр. от ситуация, в която между изобразителната площ и ръката на клиента стои някакъв инструмент, четка, шпакла или молив. Но и тук, разбира се, има особености/разлики напр. сухият пастел е често по-мек и по-непосредствен от масления или от цветния молив или широките четки са „освобождаващи” от  тънки такива, които предразполагат към точност, съсредоточеност, контрол и детайлност. Разбира се всичко това е съобразено с конкретната ситуация и конкретния клиент или клиентка.

Когато обаче пред клиентите предстои да конкретизират и да се заемат с актуална емоция или конкретна вътрешна картина, много сполучливо за израза е рисуването с четка с дебела, добре усещаща се дървена дръжка. В такава ситуация е неподходящо сетивната работа с пръсти върху хартия. Подчинен на същия критерии за непосредственост е и офертата ми към клиенти, които искат внимателно и предпазливо  да стигнат до емоционалния си израз. На тях не предлагам също рисуването с пръсти, докато други с обратната на тази потребност подкрепям да изберат точно тази техника.

По правило клиентите подсказват сами. Често наблюдавам как по време на терапевтичния процес те започват с дистанцирани методи и в последствие, изненадващо дори за самите тях, стават все по-директни в изобразителните техники.

Най-чест повод, по който определям какъв материал или медия да предложа, са самите клиенти – техния език, техните жестове, техните „движения в сянка”[4]. Когато например някой клиент разказвайки притиска пръсти един към друг или постоянно ги свива към дланта, отваря и затваря ръката си, близко е до мисълта, „да му подам нещо в ръката”. Например предлагам къс глина и го приканвам :”Вземи парчето глина в ръка, и докато продължаваш да ми разказваш, остави ръцете си да правят с него каквото си искат.” В повечето случаи се променя качеството на вербалния изказ. Понякога оставям нещата така, а понякога, след известно време насочвам вниманието към това: „Погледни какво направиха ръцете ти от парчето глина. Сигурно има нещо общо с това, което те дерзае отвътре.”

Ако клиент, докато разказва, извива своите пръсти, сякаш изцежда нещо, предлагам кърпа, одеало или малка възглавница, за да може усещането, израза и придружаващата го емоция да стане по-четливо, понятно и явно. Ако клиент в своя език на тялото и жестове, призовава към силна, конфронтация насреща си и едновременно с това споделя за голямо напрежение и тежест, бих му предоставил насреща парче дърво, голям къс глина, голяма възглавница или матрак.

Когато клиенти в своя изказ, говорят много за  „оставяне по течението”, за отпускане, пропускане, пускане, допускане, бих им предложил акварелни бои или разредени бои за рисуване с пръсти. Когато клиент ми говори и едновременно с това телесно изразява, че нещо в него „работи”, а той/тя самия няма конкретна картина или представа, какво е това, бих предложил една от „случайните” методи, като например картина от петна.

Компетентността на самите клиенти е чудесно нещо. Затова не ми е нужно система от правила за прилаганите медии и материали. В повечето случаи клиентите сами ми предоставят решаващите насоки, кой материал и кое изразно средство да им предложа.

Видео към новото издание на книгата:

http://www.youtube.com/watch?v=ROkRB6Hfcc8

Личен сайт на автора : www.therapie-kreativ-baer.de

[1]  Превод на Глава 14.1 със съкращения

Автор Диана Алексиева

Арт-терапията възниква почти едновременно в Англия и САЩ през 40-те год. на 20 в. За разлика от създаването и развитието на много други психотерапевтични подходи, които тръгват основно от науки, свързани с развитието и функционирането на човека, в Англия идеята за използване на материали и методи на изобразителното изкуство идва от художници. Терминът „арт терапия” се въвежда от Ейдриън Хил, който е преподавател в Училището по изкуства Св. Мартин в Лондон (D.Waller, Goldsmiths College, 2004). В края на 30-те год. той заболява от туберкулоза и е принуден да спре да преподава и да постъпи е санаториум, където запазва своя оптимизъм и равновесие, продължавайки да рисува. Той почувствал, че ще бъде добре и за другите пациенти да прекарват времето си по креативен начин, така че получил разрешение да използва бои в стаите на пациентите. Не след дълго в неговото ателие се включват няколко човека. „Това, което той не е съзнавал, обаче, е било, че хората, ще използват възможността да изразят травмата на тяхната болест, операции, страх от смъртта и т.н., чрез рисуването.” (D.Waller, Goldsmiths College, 2004). Ейдриън Хил е много изумен, когато забелязва ефекта, на това, което той първоначално нарича просто „минаване на времето” и решава да напише две книги: „Изкуството като терапия” и „Да заличиш болестта с боя”. Успява да убеди много директори на болници да наемат художници, но въпреки това Хил никога не е твърдял, че е запознат с процеса на психотерапията, с психиатрията и с медицината.

Самото рисуване създава специфични възможности за терапевтичен ефект, които не се съдържат в словесното общуване, но за да се оползотворят те, трябва да станат част от умело воден терапевтичен процес, поради което с течение времето се развива практиката художниците, които използват изобразителното изкуство за социални и терапевтични цели да преминават през психотерапевтично обучение (характерно за всеки друг тип психотерапевтичен метод).

В България арт-терапията се развива (още преди промените през 1989 г.) благодарение на едни от пионерите на арт-терапията в света – проф. Дайана Уолър – ръководител на Катедрата по арт терапия в Лондон и Даниел Ламли – осъществил реформа в английското училище, освобождавайки  образованието по изобразително изкуство от шаблонните схеми, чрез пренасянето  в уроците по рисуване на методи, почерпени от арт терапията.

В днешно време арт-терапията е отделна форма на психотерапия  от т.нар. „креативни терапии”, която използва материали от изобразителното изкуство. Комбинира традиционни психотерапевтични теории и техники с разбиране на психологичните аспекти на творческия процес. При арт-терапията целта не е естетическото качество на произведението, а свободният израз на психични съдържания. Творческият процес се използва, за да помогне на клиентите да се справят по-добре със стреса, да отработят травматични преживявания, да повишат когнитивните си способности, да имат по-добри взаимоотношения със семейството и приятелите си и да бъдат способни да се наслаждават на жизнеутвърждаващото удоволствие от творческото преживяване.

Правенето на изкуството се счита за възможност за изразяване на себе автентично и спонтанно, използвайки въображение, преживяване, което е времето може да доведе до себеосъществяване, емоционално коригиране и възстановяване.

Арт-терапията се различава от други форми на психотерапия по това, че е налице тристранен процес между клиента, терапевта и образа или създадения продукт. По този начин предлага възможност за изразяване и комуникация и може да бъде изключително полезен метод за хора, които намират за трудно да изразяват техните мисли и чувства вербално. Адаптирани методи могат да се използват много успешно в различни форми на превенция, като работа с деца и развиване на общности.

Според Женя Георгиева специфичните за арт терапията механизми на терапевтично въздействие са:

– Възможност за изразяване на сложния, противоречив характер на чувствата, психичните състояния и неповторимото единство, цялостност, което представлява личността. Отпада необходимостта от представянето им по по-обеднен, едностранчив начин, който предлага ежедневният език, съпроводено с по-ниско ниво на напрежение от себеразкриването. Образно-метафоричният характер на експресията създава приемлив канал за отреагиране на чувства като яд, гняв и др., чието поведенческо изразяване е ограничено или често дори недопустимо в реалното конкретно обкръжение на индивида. В творческия продукт се обединява вътрешното, фантазното и външната действителност. (Преоткриване както на себе си, така и на света и установяване връзка между двете).

– Специфични възможности за общуване. Арт-терапията създава възможност за една форма на невербална „аналогова” комуникация, което е особено ценно терапевтично средство при лица с по-изразени разстройства в общуването, затруднения в словесната експресия, бедни социални контакти, нарушения във възприятията и др. Включването в една непозната до този момент форма на комуникация способства за премахването на множество бариери. Например, когато групата, или пациентът, или семейството прекалено интелектуализира и не дава възможност да се достигне до конкретните емоционално-наситени проблеми в общуването им, включването им в създаването напр. на обща рисунка поражда възможност комуникацията между членовете и схващането на всеки за своята позиция сред тях да се манифестира много по-отчетливо.

Комуникацията чрез обективираните образно-метафорични изображения има нелинеарен, „кръгов” характер и е несъмнено по-богата от езиковото и превеждане. Така че всяко такова превеждане крие възможност за опростенчество и грешка. Ето защо е толкова важно интерпретирането от страна на терапевта да е много внимателно, „подаващо”, а не категорично и претендиращо за всеобхватност.

„Всяко оригинално художествено произведение на пациента е в някаква степен един аспект на тази личност. Никой друг не може да създаде същия резултат върху хартия или платно. Арт-терапията предлага една област, където пациентът може да провъзгласи своя идентитет и предлага атмосфера, в която той може да бъде самия себе си…Изобразителното изкуство предлага среда, която може да даде и възможност за комуникация с другите и възможност за конфронтация със своето „аз”. (T.Laing   New Psychiatry …, с.16-18).

– Възможности за себепознание. Обратната информация, която човек получава от творческия продукт е много богата. Произведението дава много нова и синтезирана информация, увеличаваща широтата на неговото себепознание и възприемането на собствената личност като единна цялост. Този процес активно се подпомага от терапевта чрез насочване към вербализиране на общото впечатление от своето произведение, към споделяне на идеите, които е имал в процеса на изразяването му и чувствата, свързани с тях, към интерпретиране на изразеното. Действеният характер на експресирането (арт терапията често бива наричана форма на „действена терапия”) създава специфични възможности за развитие на личността и нейното самосъзнание. Личността участва в терапевтична промяна и запазването на границите и самостоятелността си, а не ги усеща като нещо, идващо „отвън”, запазва се най-дълбоката интимност на собствения преживелищен свят.

Стимулирането на откриване и приемане на нови аспекти от собствената личност помага  да се разберат конкретните начини, по които човек влияе или реагира на някои черти от своето обкръжение.

Създаденото арт произведение, или поредица от произведения, са налични и човек може да се връща и преминава през тях, „все едно е на изложба”, намирайки нови и нови смисли и връзки между тях.

Българската асоциация по арт-терапия (БААТ) е създадена в края на 2006 г. 
Нейни учредители са 14 професионалисти, които имат тренинг по арт-терапия в 
продължение на поне 3 години.Създаването на асоциацията беше подкрепено от 
проф. Даяна Уолър.Мисията на БААТ е да съдейства за усвояването и 
практическото прилагане на теорията и методите на арт-терапията; 
да осъществява връзка, взаимодействие и помощ между специалистите, 
които работят в областта на арт-терапията; да подпомага и организира 
обучението и повишаване квалификацията на членовете на сдружението в 
областта на арт-терапията; да съдейства за популяризирането и 
разпространението на арт-терапията като лечебен подход и учебна дисциплина; 
да съдейства за провеждане на научни изследвания в областта на 
арт-терапията; да осъществява сътрудничество с международните сдружения и 
институти по арт-терапия; да осъществява връзки и взаимодействие със 
сдружения и институти, които имат сходни цели и задачи с тези на сдружението.

Информация за тренинг програмите на БААТ и предстоящите семинари можете да 
получите на http://arttherapy-bulgaria.org/ и 0896-753837.