Депресията е предизвикателство. Ако сте я преживявали знаете, че основни ежедневни задачи стават мъчителни и оставят човек с чувство на апатия и пресушават всичките му сили. Обикновени действия като да станете от леглото, да изперете или да поиграете с децата си могат да бъдат крайно обезсърчаващи. Разговорната терапия и медикаментите могат да бъдат полезни и да помогнат, но те не са единственото решение за облекчаването на симптомите. Тук може да помогне арт терапията. Арт терапията се е превърнала в ефективна интервенция при подкрепа и облекчаване на симптомите, както и при тяхното интегриране чрез изследване на депресията чрез сетивата. Въпреки че изкуството може да бъде по-малко прието като подход, то може да бъде също така ефективно, както и разговорната терапия, защото оползотворява цялостния опит на тялото, а не само този на интелекта.
Когато думите не говорят
Трудно е да се говори пред непознат за най-дълбоките и най-тъмните чувства. Ние сме научени да потискаме нашите емоции и да стоим с безизразно лице, дори когато преживяваме вътрешни сътресения. При арт терапията думите не винаги са нужни. Едно парче глина или празно платно е много по-малко заплашително, от това да дадем глас на болезнени чувства, думи, образи. Простото действие на хартия може да доведе до светлина в тъмнината, да „запали” разговор или да подейства освобождаващо за депресивните мисли. Ако нещо не е чуто от нашите уши, това не означава, че то не е казано. Арт терапията подкрепя този процес, когато думите не са достатъчни.
Възможността да чувстваме отново
В допълнение към създаването на комуникационен мост между клиента и терапевта, арт терапията може да помогне да се справите с това, което в действителност чувствате. Може би сте се чувствали вцепенени или дистанцирани и “неспособни” да чувствате, когато сте депресирани. Създаването на изкуство може силно да подкрепи способността да се чувства отново. След като сте създали и изразили част от себе си като нещо конкретно и осезаемо, е по-лесно да признаете, че такава емоция изобщо съществува. Чрез създаването си давате разрешение и глас на това, което е трудно да бъде говорено. Може да почувствате облекчение или промяна в депресивните емоции, след като това е прехвърлено на платното.
Автори на собственото си щастие
Изследвания показват, че когато наблюдаваме нещо, което възприемаме като красиво, се освобождава нервотрансмитера допамин, локализиран в един от центровете за удоволствието в мозъка. Интересно е, че мозъчната активност, когато наблюдаваме изкуство, е напълно сравнима с мозъчната активност, когато изпитваме любов. Създаването на собствено изкуство също така увеличава позитивните емоции.
Изследванията доказват, че арт терапията е значим метод за лечение на депресия при много различни хора. Много дори откриват, че тяхната нова страст е изкуството и са изненадани от таланта, който имат в себе си, когато техните емоции са канализирани в техните произведения. В това уникално терапевтично поле са терапевтите, които успяват в нещо, което според традиционните психоаналитици се счита за най-тежката задача: да се провокира активна експресия, управление и преодоляване на симптомите на депресия и накрая симптомите да бъдат нещо наистина красиво.
Нека рисуваме с силата на двете си ръце, за да модулираме стреса
В работата с оцелели от остри и повтарящи травматични събития през последните няколко десетилетия, аз винаги следя за капацитета за саморегулация на пациента по време на целия ни съвместен работен процес.
Саморегулацията е термин използван не само за описване на капацитета за контрол на нечии импулси, но и за възможността на дадения индивид да бъде в състояние да успокои реакциите на организма си спрямо стреса съпровождащ травматичното събитие. Това е способността да се модулират афективни, сетивни и соматични реакции, които оказват влияние на цялостното функциониране на индивида включително емоционално и когнитивно. Тази способност се съотнася и до тези функции на мозъка, които са свързани с контрола върху импулсите – забавяне и/или отлагане на действия или иницииране на такива, когато е необходимо въпреки нежеланието и вътрешна съпротива. Билатерално буквално означава „включване и на двете страни”. Сензорната интеграция често се свързва с билатерални техники в подкрепа на развиване на сензорни усещания с методите на занимателната терапия.
Има данни, че форми на билатерална стимулация или движение могат да бъдат ефективни процеса на възстановяване от психологически травми чрез ангажиране на напречна хемисферна активност в мозъка (Шапиро 2001) и в арт-терапията благодарение на възможността за повторно свързване на „мисли” и „чувства” (Malchiodi, 2003/2011) през сензорно базирания процес включващ изработването на даден продукт.
Този тип дейности имат влияние при възстановяването от травматични събития, защото при повечето хората лимбичната система и дясната хемисфера са превъзбудени от актуалното преживяване или от спомена за травмата. Казано накратко специфичния процес на билатерална стимулация подпомага за урегулиране тялото и мозъка и по този начин позволява експлицитната памет да се свърже отново с имплицитната.
Билатералното рисуване е арт базирана дейност, позната от средата на 19 век, която има саморегулиращо свойство за тялото – подобно на ходенето, карането на колело, свиренето на барабани.
Някои арт терапевти съотнасят билатералното рисуване до „драскане с двете ръце едновременно”, защото няма изискване да се нарисува картина или образ, а да се включат и двете ръце в спонтанно рисуване с пастел, тебешир или друг лесен за манипулация материал. Подобно на много арт терапевти, аз също ползвам тази техника и всъщност я познавам още от колежа, където се ползваше като форма на „разпускане” преди да започнем да рисуваме.
Флоренция Кейн (1951) е един от първите експресивни арт терапевти, който изследва връзката между свободното драскане върху хартия и кинестетичното усещане от движението, и цялостното преживяване на този процес.
В работата си с деца и възрастни в средата на 20-ти век, Кейн изхожда от хипотезата, че е важно клиентът да бъде включен чрез движение, което се простира отвъд границите на ръцете и обхваща цялото тяло в естествен ритъм. И по-специално тя призовава към големи и плавни люлеещи се жестове, които идват от рамото, лакътя или китката.
От една страна имаме за цел да стимулираме креативност и в същото време това е и акт на формиране на възстановителен капацитет за подкрепа намиране на здравословен ритъм за тялото и психиката. С други думи, тези ритмични движения могат да бъдат практикувани във въздуха и след това да се прехвърлят на хартия с материали за рисуване.
Аз вярвам, че под ръководството на специалист билатералното рисуване е ефективен метод за саморегулация. То може да бъде ползвано и като базисна техника в арт терапевтичната работа, защото по иновативен и незастрашаващ начин формира преживяването и преработването на травматични преживявания. Като експресивна арт интервенция билатералната работа може да включва ползване на интензивни жестове и големи мускулни групи. Музика може да се ползва с цел подобряване и/или смяна на динамиката в работния процес и стимулиране и ангажиране на клиента на кинестетична ниво.
Билатералната експресивна работа е полезна и при двата типа реакции към травмиращи събития (борба или бягство). В единия случай това са хора, който много лесно се активират и са склонни към агресивни прояви, а в противоположния край на спектъра са тези, които реагират на дистреса със ступор. И тук идва необходимостта от преживяване включващо движение с цел да се намали усещането, че са в капан, отхвърлени и в невъзможност за социално свързване.
Правенето на знаци или жестове на хартия с двете ръце едновременно дава възможност вниманието да бъде изместено от изтощителното усещане в тялото към различен ориентиран към действие и себеовластяващ фокус.
Целият този процес обединява и допълва първоначално изследваните от Кейн преживяване на «разпускане» от преди почти седем десетилетия назад и обяснява предимството и силата на билатералната работа да променя вътрешния ритъм на човека за саморегулация и благополучие.
Бъдете добре и рисувайте с двете части на мозъка си.
Веселка Йорданова – педагог, преподавател по изобразително изкуство, арттерапевт, фамилен консултант – за това какво представлява арттерапията, за силата на творческия процес, за умението да обърнем поглед навътре в себе си, да открием спокойствието на ежедневието и да бъдем тук и сега.
Роза МАКСИМОВА, вестник “Компас”, Бургас
– Разкажете ни накратко какво е всъщност арттерапията? Какви проблеми на хората решава арттерапевтът? Защо изобщо е необходима арттерапията?
– Думите са познати: “арт” – изкуство и “терапия” – лечение. Лечение чрез изкуство. Арттерапията възниква почти едновременно в Англия и САЩ през 40-те години на 20 век. В Англия идеята за използване на материали и методи на изобразителното изкуство идва от художници. Ейдриан Хил – преподавател в училището по изкуства “Св. Мартин” в Лондон, заболял от туберкулоза и бил принуден да постъпи в санаториум за лечение. Успял да съхрани своя оптимизъм и равновесие по време на престоя си там, като продължил да рисува. Скоро извоювал разрешение да използва бои в стаите на другите пациенти, за да прекарват времето си по по-креативен и полезен начин. Той въвел и термина “арттерапия”, макар че не осъзнал, че хората ще използват възможността да изразят чрез рисуването преживени травми и емоции. По-късно арттерапията се развива като отделна форма на психотерапия от така наречените “креативни терапии” и с течение на времето се развива практиката художниците, които използват изобразителното изкуство за социални и терапевтични цели, да преминават през психотерапевтично обучение.
Правенето на изкуството се счита за възможност за автентично и спонтанно, себеизразяване, използвайки въображение. Това преживяване с времето може да доведе до личностно осъществяване, емоционално коригиране и възстановяване. Творческият процес се използва, за да помогне на клиентите да се справят по-добре със стреса, да отработят травматични преживявания, да повишат познавателните си способности, да имат по-добри взаимоотношения със семейството и приятелите си, да се наслаждават на жизнеутвърждаващото удоволствие от творческото преживяване.
– В какво се изразява целителната сила на творчеството, на творческия процес?
– Арттерапията е форма на психотерапия, която използва материали от изобразителното изкуство. Комбинира традиционни психотерапевтични техники с психологичните аспекти на творческия процес. При арттерапията целта не е естетическото качество на произведението, а свободният израз на емоции, преживявания и психични съдържания. Дава уникална възможност за изразяване на сложния, противоречив характер на чувствата, психичните състояния и неповторимата цялостност на личността. Представлява специфична възможност за общуване – невербална (без думи) комуникация с помощта на тристранен процес между клиента, терапевта и създадения продукт. Обратната информация, която човек получава от творческия продукт, е много богата. Произведението дава много нова и синтезирана информация, увеличаваща широтата на неговото себепознание и възприемането на собствената личност като единна цялост. Личността участва в терапевтична промяна и запазва границите и самостоятелността си, а не я усеща като нещо агресивно, идващо „отвън”. Запазва се най-дълбоката интимност на собствения преживелищен свят.
– Как решихте да станете арттерапевт и защо?
– По образование съм педагог – преподавател по изобразително изкуство. В работата си винаги съм търсила креативността на творческия процес и не съм порицавала с думите “Това е грозно!”, “Не можеш да рисуваш!”. Семинарът “Въведение в арттерапията”, организиран от Българската асоциация по арттерапия ми даде увереност, че съм на прав път. Разбрах, че съм следвала интуитивно основни принципи от този метод, без да го познавам. Увереността, че това ми харесва и мога да бъда полезна за много хора, ме накара да започна обучение. Така попаднах в Психологически институт по семейна екология на личността, в групата на Румен и Жени Георгиеви – фамилни терапевти с дългогодишен опит. Мисля, че имах голям късмет и в личен, и в професионален план!
– Как помага арттерапията на съвременния човек? Има ли ситуации, в които тя е вредна /неподходяща/?
– Арттерапията не е за психично болни хора. Тя работи при всички, защото всеки носи своя богат и емоционален вътрешен свят. Това е метод, който води към себепознание и развитие. Клиентът сам решава какво и до колко да сподели с терапевта или групата. Терапевтът води процеса, но не дава съвети и готови решения. Проектирани на белият лист, нещата стават по-ясни и приемливи. Кое е полезно за вас и кои са верните решения за проблемите ви, знаете само и единствено вие.
– Какви са хората, които се обръщат към вас за помощ /пол, възраст, професия/ и за какви проблеми най-често ви търсят?
– Най-често клиенти търсят помощ за децата си. Не знам защо мислят, че рисуването е за децата?! При арттерапията не се изискват умения за рисуване, но възрастните трудно преодоляват задръжките си. Повод за посещение често е събитие, което е провокирало силни емоции – тежко заболяване, стресово преживяване, конфликти у дома и на работа, преумора… Жените по-често и осъзнато търсят професионална подкрепа. Мъжете най-трудно стигат до идеята за психологическа и терапевтична помощ, а те имат много роли и отговорности, които трябва да съвместяват. Може да обясним това с факта, че мъжете по-трудно говорят за чувства, по-трудно споделят. Тяхното присъствие и участие е много важно във фамилната терапия, защото като съпрузи и родители те са част от системата и от проблемите. За да се изяснят отношенията в семейството и да се предприемат стъпки към адекватни промени, трябва да участват всички.
– Може ли човек сам да се занимава с арттерапия? С какво трябва да се съобразява?
– Арттерапията е тристранен процес, който протича между клиента, терапевта и създадения продукт. Умението на терапевта да преведе клиента през този процес е много важно за крайния резултат от терапевтичната работа. Когато човек рисува или майстори сам, говорим за творчески процес, който също е свързан с емоционални преживявания и удовлетворение, но не е арттерапия. От друга страна, съществуват тестове чрез рисунка, които се използват от психолозите. При арттерапията няма тълкувания на нарисуваните картини, така че е дълбоко погрешно да се опитвате да квалифицирате творчеството си, или това на децата си според използваните цветове и форми еднозначно и извън контекста, който носи терапевтичният процес при работа със специалист.
– Какви методи използвате във вашите сеанси, освен рисуване? Навярно използвате и танци, книги – имате ли специална книга, която обичате да четете на сеансите и как ви помага тя?
– Арттерапията е свързана с методите на изобразителното изкуство, като се използват различни материали и изобразителни техники. Важна е възможността клиентът да има избор на изразни средства – всеки материал е различна възможност. Много благодатни са приложните техники като рисуване с пръсти, колаж, моделиране, артинсталации. Те провокират несъзнатото в нас с богатия си емоционален заряд, а споделеното преживяване и терапевтичният процес са по-важни от самото крайно произведение.
В психотерапията се използват и другите изкуства, като път към несъзнатото в нас. Има психодрама, музикотерапия, приказкотерапия и други. Психотерапевтите умело комбинират тези техники. Всяка сесия е уникална и неповторима, защото зависи от участниците и тяхното моментно емоционално състояние, от преживелищния им опит. Терапевтът следва процеса на клиента и често импровизира, защото методите, които знае, са неговият арсенал, но кое оръжие ще използва зависи и от конкретната ситуация и умението му.
– Вие сте фамилен консултант. С какво ви са интересни семействата?
– Пионерите на семейната терапия признават, че хората са продукт на своя социален контекст, но ограничават фокуса си върху ядрото на семейството. Да, действията са повлияни от това, което се случва в семействата. Но какви са силите, минали и настоящи, които определят тези влияния? Кое кара един съпруг да се дистанцира от изискванията на семейния живот? Кое кара една съпруга да пренебрегва собственото си развитие, за да уреди живота на децата си? Фамилният консултант помага на семейството да търси отговори и решения на тези въпроси в широката мрежа от семейни взаимоотношения, които се задвижват от две взаимно балансиращи се жизнени сили: индивидуализъм и сплотеност. Всеки от нас се нуждае от другарство и от известна степен независимост. Това, което прави живота интересен и разстройващ, е склонността на тези нужди да поляризират взаимно.
Фамилните консултации дават възможност на членовете на семейството да разговарят, да споделят всеки своята гледна точка, за да открият причините за проблемите, да потърсят заедно промяна в желаната посока. Днес все по-трудно ни се удава да намерим време да общуваме, да споделим емоциите си, да заявим потребностите си пред партньора си. Често родител, който не е удовлетворен от взаимоотношенията в двойката, прекрачва важната граница и прави “коалиция” с детето, като му възлага непосилни отговорности. Много от случаите на поведенчески отклонения, зависимости, болести като анорексията и много други, проявени от децата, са реакция на неприемане и протест срещу отношенията между родителите. Голям проблем днес е болезнената привързаност на майката към децата, особено към синовете. Неспособността за навременно отделяне и даване на самостоятелност и поемане на лична отговорност от децата води до тежки бъдещи последици, които имат отражение във връзките и семействата, създадени от тях. Тук много важна е ролята на бащата, който може да бъде коректив в тези отношения. И той има отговорността, заедно с майката, за здравословни взаимоотношения в поднивото на родителите, за да имат децата лично пространство, свободно от възрастни. За тях е полезно за да се учат от личен опит, без да са предпазвани от “грижовни” родители.
– В какви случаи човек се обръща към арттерапевт за помощ – след престой в болница, при пренатоварване в работата…?
– За съжаление хората в България все още трудно отделят време и средства, за да се погрижат за своето емоционално и психично здраве. Отиваме на лекар, когато ни заболи, но нямаме индикация за необходимостта да посетим специалист, когато сме емоционално нестабилни, преуморени, депресирани. Твърде често физическите симптоми са израз на емоционални и системни проблеми у дома или на работното място и лечението с медикаменти успокоява болката, но не премахва причината. Арттерапията помага да насочим поглед навътре в себе си и да влезем във връзка с подсъзнанието и да потърсим тези причини, да преодолеем предразсъдъци и задръжки, да работим за себепознание и развитие.
Работя индивидуално и с групи. Методът е много полезен за работа при деца с увреждания, с деца, настанени в институции. С децата от начален и среден курс се работи за креативност, емоционална компетентност, работа в екип, по превенция на зависимости и агресия, при преживян стрес или насилие. Използва се и при фамилното консултиране. За мен е много интересна и работата с възрастни. Работя с група онкоболни, с непълнолетни, осъдени на пробация, с индивидуални клиенти.
Надявам се, че все повече хора ще се възползват от възможността да използват този мек, но много силен терапевтичен метод, който да им помогне да наредят своя житейски пъзел, да приемат реалността и да вземат своите адекватни решения.
– Имате ли универсален съвет – как да отгледаме щастливо и уверено в силите си дете?
– Универсален отговор няма, но е безспорен фактът, че щастливи и уверени деца растат в щастливи семейства с уверени родители.
Фамилният модел на взаимоотношения и начините за справяне с кризите, а такива има във всяко семейство, са определящи за формирането на поведенчески и нравствени норми в растящият човек, които той носи цял живот.
– Какво ще посъветвате жителя на големия град – как да съхрани душевния си покой?
– Не знам какво влагате като смисъл в понятието “душевен покой”. Преминаването ми през психологически тренинг като част от подготовката ми като системен консултант ми дадоха нов поглед върху емоционалния свят на човека. Разбрах ,че не е важно и ценно да сме спокойни, а да познаваме по-добре собствените си чувства, да не ги делим на положителни и отрицателни, да не се страхуваме от тях, а да се учим да ги преживяваме и споделяме, да боравим с тях адекватно. Всъщност това познание ни носи спокойствие в ежедневието.
Използването на арт-терапията като метод за работа с деца с генерализирано разстройство на развитието доскоро бе сравнително рядко. Навлизането на нови подходи при планирането на терапевтична работа идва да отговори на предизвикателствата, които състоянието генерализирано разстройство на развитието поставя пред специалистите.
През последните години за аутизъм все по-често се говори и изглежда, че всеки от нас познава поне един човек, чийто живот е докоснат от това състояние. Какво е аутизъм и какви са терапевтичните методи, които се използват при интервенция? Аутизмът е неврологично състояние, чиято точна причина все още не е неизвестена. Симптомите включват повтарящи се действия или натрапливо поведение, нарушение в социалната преценка, проблеми с комуникацията и трудности при обработка на сензорна информация (например свръхчувствителност към някои звуци). Най-популярната форма на терапия се основава на бихевиористичните науки и цели промяна на поведението чрез система от награди и наказания. През последните години специалистите търсят алтернативни или допълващи методи, които да разширят спектъра от наличните терапевтични възможности. Един такъв метод се оказва арт терапията.
Арт терапията съдейства за когнитивното и емоционално развитие чрез използване на средства на изкуството. За разлика от изобразителното изкуство, където има ясни правила на рисуване, арт-терапията цели изграждане на житейски умения, преодоляване на дефицити и насърчава към себеизразяване по един здравословен начин. Участниците са насърчавани да изследват и да изразят себе си с арт материали, като целта не е създаване на произведение на изкуството (въпреки че тази възможност не се изключва).
Арт терапията по естествен начин отговаря на потребностите на децата и възрастните с генерализирано разстройство на развитието. Един от отличителните белези на аутизма е нарушена комуникация или по-конкретно затруднения с вербалното изразяване и развитие на езиковите умения.
Г. Т. разказва следното: „Просто не можех да се изразя с думи. Прилича на заекване … Крещенето беше единственият начин да общувам“. Арт-терапията предлага начин на хората, които не умеят да общуват, невербални са или имат забавяне в езиковото развитие, да се изразят без думи. Децата с генерализирано разстройство на развитието често имат силно развит визуален канал, често за тях се казва, че „мислят в картини“. Изразяване на чувства и идеи чрез визуални средства е естествено за тях и може да облекчи ежедневната им борба при използването на вербални средства.
Децата с генерализирано разстройство на развитието се затрудняват при разчитане на социални знаци, като например интерпретирането на тона на гласа или изражението на лицето, което може да ги накара да се чувстват неудобно при социални контакти. Директните контакти като разговор с друг човек, често са изключително плашещи и стресиращи събития. За децата с генерализирано разстройство на развитието арт-терапията може да се окаже много удобно средство, защото при нея фокус върху клиента се измества върху неговото творчесто. По този начин арт-терапията съдейства за изграждане на силна връзка между детето и терапевта и се преудолява първоначалния стресиращ ефект от прекия контакт.
Изкуството може да се разглежда и като форма на посредничесто при формирането връзки с връстници. Сътрудничество, редуване, зачитане на различието и други социални умения могат да се практикуват в приятна и естествена среда. Децата с генерализирано разстройство на развитието често се затрудняват да разберат гледните точки на други хора. Осъществявайки съвместни арт-задачи с други участници на детето с генерализирано разстройство на развитието се предлага конкретен начин да „види“ чуждата гледна точка. Изпълнението на съвместни проекти насърчава сътрудничеството, работата в екип и влияе на чувството за приемане.
Арт-терапията е напълно подходящ метод за решаване на сензорни проблеми, които са свързани с по-голяма част от емоционалните и поведенчески затруднения и които все още са твърде пренебрегвани. Привидно безвредни усещания, като текстурата на килима, луминесцентно осветление, хрупкавите храни, бръмченето на хладилника и др. могат да са дразнещи или дори мъчителни за децата с генерализирано разстройство на развитието. Възприемайки тези усещания като свръхстимулиращи, децата с генерализирано разстройство на развитието стават прекалено развълнувани, „затворени“ или безразлични с цел избягване на неприятен стимул.
Една от най-значимите цели при планирането на терапевтични интервенции е да се увеличи толерантността на децата с генерализирано разстройство на развитието към неприятни стимули чрез насочване на поведението към автостимулиране на творческа дейност. Изкуството е дейност, която е приятна за почти всички деца без значение, дали страдат от генерализирано разстройство на развитието или не. Децата са по-склонни да експериментират с нови текстури и миризми, които иначе избягват, когато новите усещания са част от един забавен процес. Например едно дете може да откриете, че може да се справи с неприятното усещане на гланцовата хартия, когато получава усещането за нея в проект за изработка на папиемаше. Децата с генерализирано разстройство на развитието имат нужда от помощ при работа с различни усещания в ежедневието си, като целта е да ги направи по-разпознаваеми и по-поносими. Дете, което може да изработи папиемаше, например може след това да не е толкова чувствително при докосването на по-размекнат сапун.
Сензорните фиксации са друга характерна черта на аутизма. Някои деца могат да гледат с изострено внимание пръстите си, да усукват по пръстите си хартиени ленти, да извиват пръстите си и да махат с ръце напред-назад. Многократно извършване на подобни действия или автостимулирането (stimming на английски език) пречи на децата с генерализирано разстройство на развитието да общуват, правейки ги различни в очите на околните и ги отвлича от други дейности като участието в училищни занимания или игри с връстници. Тези сензорни фиксации са успокояващи, когато детето е превъзбудено. Арт-терапията може да помогне на детето да преформулира тази потребност от сигурност и да канализира социално неприемливите автостимулации в социално приемливи творчески действия.
Например дете с генерализирано разстройство на развитието, което в училище е санкционирано заради навика си да реже хартия, чрез арт-терапията може да бъде подкрепено да използва нуждата си от рязане в изработването на колажи и да усвои нова поведенческа стратегия. Гранд Мениър печели награди за своите поразителни, реалистични колажи, изработени от хиляди накъсани ленти от хартия и нарязани на парчета вестници. Друг успешен художник, обсебен от усукани хартийки, работи с квилинг техника. Подобно виждане за изкуството, разглеждащо социално неприемливото поведение като ресурс и предоставящо възможност за себеизразяване и удоволствие, подкрепя децата с генерализирано разстройство на развитието да извършат промяна.
Освен за подобряване на сензорното, социално и емоционално функциониране арт-терапия доставя на децата удоволствие, намалява се преживяванията им на стрес и се повишава самочувствието им, чрез захващане с различни творчески проекти или просто чрез изучаване на различни художествени материали. По този начин децата придобиват житейски умения по един естествен начин.
Арт терапия е уникален терапевтичен метод за деца с генерализирано разстройство на развитието, тъй като редуцира характерните симптоми на състоянието и същевременно насочва дисфункционалното поведение в социално приемлива форма. Арт-терапията насърчава комуникацията, емоционално израстване и сензорната интеграция, а също така подкрепя децата да взаимодействат в естествена и забавна среда.
Гранд Мениър: „Голям-Колкото-Живота папагал“
Мая Угрюмова
ПреводМая Угрюмова, психолог
Мая Угрюмова работи в подкрепа на деца със специални
образователни потребности и техните семейства в процеса на
приемане и адаптация към ограниченията на конкретно
състояние или болест. Специализирала в изготвянето на
психологическа оценка, индивидуални планове за работа и
консултиране на деца с аутизъм, умствена
изостаналост, хиперкативност, нарушения на училищните умения.
Автор К. Малчиоди, арт-терапевт, директор на Института за
изкуствата и здравето, член на борда на директорите на
Националния институт за детски травми и загуби, член на Съвета на
директорите на Американската арт-терапевтична асоциация
Извадка от "Арт-терапия -новые горизонты", под редакцията на
А. И. Копытина, Когито-центр, Москва, 2006
Превод Иван Павлов
Дълго време арт-терапията имаше доста слаба научна основа и нейната теоретична рамка и практика се отличаваха с тясната си връзка с изкуствата. Но новите научни данни свързани с това как визуалните образи влияят на чувствата, мислите и здравето на човека, как мозъкът и тялото реагират на заниманията с рисуване, живопис или с други форми на изобразителна дейност, позволиха да се разберат механизмите по които въздейства арт-терапията на различни клиенти. Едновременно с обогатяването на нашите познания за връзката между емоционалните състояния на човека и неговото здраве, нивото на преживения стрес и болестта, но също така и процесите които протичат в главния мозък и промените в имунната система разширяват възможностите на арт-терапията. Това увеличава и обосновката за влиянието на визуалните образи и изобразителното изкуство в процеса на лечение. Новите научни и медицински сведения получени в последните няколко десетилетия помогнаха съществено да се преразгледат подходите към лечението на психичните заболявания.
През 90 години обществеността започва да научава все повече за новата дисциплина – психосоматична медицина, в рамките на която се поставя акцент върху тясната връзка между психиката и тялото. Въпреки че психосоматичната медицина се появява отскоро, психосоматични техники, ползвани в медитация или йога съществуват от хилядолетия. Такива учени, като Benson (1996), изучаващ ефекта на релаксацията и Ader (2001), който е лидер в областта на психоневроимунологията и други изследователи са помогнали за сближаването на психосоматичната медицина с традиционните подходи при лечението. Невропсихологията оказва значимо влияние върху практиката на съвременната психотерапия и методите ползвани в психосоматичната медицина. Благодарение на новите технологии за задълбоченото изследване на човешкия мозък, както и на невропсихологическите и физиологическите феномени се гледа по нов начин на връзката между психика и тяло. Damasio, 1994, Sapolsky, 1998 и Ramachandran, 1999 са изследвали паметта и нейната връзка с визуалните образи. Също така какво влияние оказват те на психическото и физическото състояние. Siegel, 1999, van der Kolk, McFarlane, Weisaeth, 1996 и Schore, 1999 доказват, че състоянието на човешкия мозък и физиологическите процеси в организма са много тясно свързани с чувствата. Техните изследвания помагат да се осъзнае какво влияние има върху невропсихологическото развитие на детето създадената сигурна привързаност с родителя. Връзката между невропсихологията и арт-терапията има отношение към различни практически сфери. Например Malchiodi, Riley, Hass-Cohen, (2001) и Kaplan, (2000) подчертават важността на високата култура на научно мислене и знанията от невропсихологията при практикуването на арт-терапия. Ценно е разбирането на психосоматичната интеграция за да се разбере процеса на формиране на визуалните образи и изобразителното творчество. Разбирането на механизмите на функциониране на човешкия мозък и връзката им с емоционалните и когнитивни процеси, както и с поведението, има голямо значение за лечението на различни заболявания включително и на афективни разтройства, пост-травматичен стрес, зависимости и соматични заболявания.
Визуалните образи и тяхното формиране
Здравият разум ни подсказва, че образите влияят на нашите усещания и реакции. Например да си представим, че отхапваме парче лимон и ще почустваме, че устата се напълва със слюнка. До подобна реакция може да доведе визуализацията на любимо ястие. Образите могат да предизвикват удоволствие, тревога, страх или състояние на покой. Те могат да изменят настроението и даже да предизвикват усещане за психическо и физическо благополучие (Benson, 1975). Съществуват сериозни основания да се смята, че образите оказват съществено влияние на състоянието на тялото. Простите експерименти свидетелстват за това, че ако пациент вижда от своята болнична стая красив пейзаж продължителността на престой в болницата се намалява, а физическото и емоционалното му състояние се подобряват (Ulrich, 1984).
Арт-терапевтът В. Льосбринк пише, че визуалните образи служат за “мост между тялото и съзнанието или между съзнателната преработка на информацията и физиологичните изменения” (Lusebrink,1990). Резултатите от направени изследвания например сочат, че както и възприятията, така и визуализацията активизират зрителните зони на главния мозък. С други думи човешкият мозък реагира на ментални образи така, като че ли са напълно реални (Damasio, 1994). Също така твърди цитираният автор отбелязва, че менталните образи могат да бъдат не само зрителни, но и слухови, свързани с обонянието, вкусови,соматосензорни (тактилни усещания, усещания за мускулния тонус за температура, болка и т.н.), т.е. принадлежащи към различни сензорни модалности. Образите не се формират в конкретна част на мозъка, а се явяват резултат от активността на много негови отдели отговарящи за тяхното появяване, съхранение и промяна. Направените изследвания на дейността на двете големи полукълба на мозъка и тяхното взаимодействие подобри разбирането за процеса на формиране на менталните образи и изобразителното творчество. По-рано се смяташе, че двете полукълба (лявото и дясното) имат различни функции: дясното – свързано с интуицията и творчеството, а лявото с логиката и езика. Някои автори описват, че основното достойнство на арт-терапията е, че активизира дясното полукълбо, тоест – процесът на творчество е разглеждан, като „дейност на дясното полукълбо” (Virshup, 1978). На практика лявото полукълбо отговарящо за речта също допринася в процеса на изобразително творчество. Gardner (1982), Ramachandran (1999) и други изследователи показват, че в създаването на визуални образи участват и двете полукълба на мозъка, дори и в тези случаи при, които някои от областите за повредени. Изследванията също показват, че има определена връзка между речта и двигателната активност в процеса на рисуване. В едно изследване с компютърен томограф се установи, че при рисуване дори на прости фигури се реализира сложно взаимодействие между различни структури на мозъка (Frith, Law, 1995). Както самите образи, така процесът на тяхното формиране, без значение дали става въпрос за ментални или нарисувани образи, са еднакво важни за всякаква форма на психотерапевтична практика. Благодарение на това, че се създава образ, отношението на клиента към определено събитие или фрагмент от личния му опит, може да се промени, което допринася за промяна на емоционалното му състояние и поведение. Въпреки това за разлика от менталните образи, образите получени чрез изобразителна дейност предполагат повишена активност на личността, насочена към преработка на различни варианти на желани изменения чрез създаване на рисунки, изобразителни продукти или колажи. Клиентът успява да създаде по този начин реални обекти, които могат да бъдат променяни на физическо ниво.
Много автори подчертават ценността на арт-терапията при работата с деца и юноши, пострадали от насилие и в частност от сексуално насилие. Това е свързано с характера на невербална експресия по време на арт-терапевтичните сесии, което позволява да се отработят много сложни чувства. Тук влизат и чувства, водещи до деструктивни и самодеструктивни тенденции. Благодарение на използването на различни материали и образи, детето може да изразява подобни преживявания без причини вреда на себе си и околните.
Изобразителната дейност сама по себе си може да бъде мощен психотерапевтичен фактор. Тя допуска най-различни форми и начини за боравене с художествените материали. Едни от тях позволяват да се постигне седативен ефект, като се редуцира емоционалното напрежение. Други позволяват да се преработи травматичен опит достигайки контрол върху него. Преносът на чувства на детето върху изобразителния материал и образите прави арт-терапевтичния процес по-безопасен в психологически и физически план и за двете страни. Предоставя допълнителна възможност за рефлексия и когнитивна преработка на травматичния опит с опорна точка върху метафората и средствата на символическия дискурс.
Много ценно при работата с деца жертва на насилие, е възможността в отношенията си със специалистите децата да могат да установят оптимална за себе си дистанция, поради факта, че художествените материали и образи се явяват своеобразен посредник в техните транзакции със специалистите. Използването на вербални средства за комуникация би направило едно травмирано дете много уязвимо в терапевтичните отношения.
Благодарение на арт-терапията детето успява да възстанови чувството за собствено достойнство (Franklin, 1992; Stember, 1980) и да реализира по-широк репертоар от защитно-приспособителни реакции. Някои автори отбелязват ценността на физическия контакт на жертвата на насилие с различни материали. Това позволява не само да се актуализира и преработи травматичния опит (Sagar, 1990), но и да се „съживи” сферата на физически усещания блокирани в резултат на преживяната травма (Carozza & Hierstiener, 1982).
Голямо значение имат и защитните и „консервиращи” свойства на изобразителните материали и обекти и символически образи способстващи за „удържането” на сложни преживявания и последващата им трансформация в положителни. Децата интуитивно намират такива способи за взаимодействие с материала, които в най-голяма степен способстват за това. По този начин Сейгар описва как деца преживели сексуално насилие създават от изобразителни материали разни смески и след това ги поставят в различни съдове (Sagar, 1990).
Подобна работа с материалите способства за интеграцията на личността на детето и има доста конкретно и ритуално изражение. Сейгар (1990) свързва наблюденията си относно особеностите в поведението на децата преживели сексуално насилие с идеите за художествения образ в качеството му на талисман.
При работа с деца жертва на насилие към настоящия момент се използва, както индивидуална, така и групова арт-терапия. При индивидуалната арт-терапия подходите могат да бъдат различни в това число и по степен на директивност на терапевта. Пик (Реаке, 1987) описва своята работа наричайки я „дотолкова неинтрузивна и недирективна доколкото това е възможно”, за да може клиента да усети пълен контрол върху ситуацията. В същото врем е Хейгуд (Hagood, 1992) утвърждава, че докато не се започне използването на една или друга форма на директивна терапия, детето ще избягва обсъждането на преживяванията си свързани със сексуалното насилие. Левинсон (1986) описва „освобождаващата чувствата терапия” под формата на организирана игрова дейност, която по нейно мнение способства за преработването на чувствата свързани с преживяната травма.
В същото време интензивният характер на отношенията при индивидуалната арт-терапия създава потенциално опасна ситуация за клиента, способна да провокира травматичния опит (Young & Corbin, 1994). Доверителните отношения между детето, преживяло насилие и психотерапевта често се формират доста бавно и то при наличието на ясни граници и структура на психотерапевтичните отношения. Също така за важно и безусловното приемане от арт-терапевта на преживяванията му и изобразителната му продукция (Malchiodi, 1990).
За разлика от индивидуалната терапия, груповата е лишена от тези сложни моменти свързани с интензивните терапевтически отношения провокиращи ревиктимизация чрез намесата на арт-терапевта в личното пространство на детето, например заради твърде директивната позиция на специалиста. За това повечето специалисти препоръчват използването при работа с деца жертва на сексуално насилие, като първа стъпка груповата арт-терапия (Knittle & Tuana, 1980; Steward et al 1986). Тази форма на терапия позволява също така и преодоляването на социалната изолация и стигматизация, преживявани от повечето жертви на сексуално насилие (Knittle & Tuana, 1980; Carozza & Hierstiener, 1982; Berliner & Ernst, 1984; Wolf, 1993), също така и от децата от дисфункционални семейства.
Груповото взаимодействие с връстници в присъствието на двама психотерапевта в някаква степен способства за формирането в жертвата на насилие опит свързан с положителни семейни отношения (Steward et al.r 1986; Young & Corbin, 1994). За юношите индивидуалната арт-терапия може да бъде малко полезна заради присъщото за възрастта негативно отношение към възрастните и авторитетите. Арт-терапевтичната работа в група от връстници за тях би била по-полезна според авторите (Knittle & Tuana, 1980).
Едновременно с груповата работа с пострадалите от насилие деца може да се провеждат и групови занятия съвместно и с майките или други близки на детето хора.
Проведеното във Великобритания изследване (Мърфи, 2001), което е имало за цел да определи кои форми на арт-терапия най-често се използват при непълнолетни станали жертва на сексуално насилие, показва, че децата до 5 годишна възраст участват най-често в индивидуална арт-терапия, докато юношите са работили предимно в групи. Груповата арт-терапия като правило е била планирана за по-кратък срок и е продължила не повече от девет месеца. Това изследване показва, че 61.4 % от насочените за индивидуална арт-терапия са работили повече от една година, като в това число повече от четвърт от тези деца са участвали в арт-терапия повече от три години. Само в някои от случаите индивидуалната арт-терапия е била планирана за кратък срок. Според Мърфи 60 % от респондентите са заявили, че използват недирективен подход за работа. Според тези специалисти използването на недирективен подход при работа с деца, преживели сексуално насилие е особено подходящо, защото те се нуждаят от добър контрол над ситуацията. Затова според тях директивния подход при работа от страна на арт-терапевта може да бъде възприет болезнено от тях. Според специалистите свободния избор на изобразителни материали засилва вярата на детето в собствените сили и усещането за контрол над травматичните преживявания, което се явява важен психотерапевтичен фактор.
Някои респонденти в изследването на Мърфи 2001 също така отбелязват, че определена директивност в началото на индивидуалните занятия помага за намаляване на тревожността, често проявявана от децата, които изпитват напрежение от това, че са с възрастен насаме и изпитват определена степен на объркване. Директивността се е изразявала в четене на история или приказка или се е предлагало ползването на нови изобразителни средства. Някои респонденти са изказвали предположение, че жертвите на сексуално насилие в някои случаи са склонни към насилствени дейности. Действия, които имат нужда от по-директивен подход от страна на арт-терапевта. При провеждането на групова арт-терапия като правило възниква необходимостта да се организира съвместна работа на всички участници, което налага използването на директивни подходи, като в същото време директивността в едни случаи може да се свежда до това водещия на групата да поддържа определена структура и ясни времеви граници предоставяйки обаче значителна свобода за действие на участниците.
В други случаи водещите дават на участниците в групата различни задачи или теми или им препоръчват конкретни материали и начини за действие, смятайки, че по този начин подпомагат за намаляването на напрежението, което позволява да се предотврати хаотичното „изплискване” на чувствата.
Превод от Александр Копытин “Арт-терапия жертв насилия”, “Психотерапия” Москва 2009
От Книгата „Gefühlssterne, Angstfresser, Verwandlungsbilder…Kunst-und gestaltungs-therapeutiche Methoden und Modelle“, 1999 Изд. Affenkönig, ISBN 3-934387-00-4
Кога като /арт/терапевт какъв материал предпочитам? Кога предлагам акварелни бои и кога моливи? При коя тема е подходящо използването на глина?… Тези въпроси се срещат често в /арт/терапевтичната практика и често се задават в обучителни групи.
Бързам да кажа предварително, че тук не искам да предлагам готови рецепти в кои случаи какво изразно средство се използва, тъй като смятам всякакъв вид правила понякога за плашещи и като цяло безсмислени и противоречащи на същността на терапевтичното поведение.
Потребността от правила за употреба и боравене с изобразителния материали, отговаря на потребността за сигурност. Терапевтът има нужда от сигурност, за да може да решава кога какъв материал да предлага за работа. Терапията е жив и креативен процес, който за участващите в него, както клиент, така и терапевт, трябва да съдържа известна доза несигурност. Тя е предизвикателство, което мотивира терапевта да намира опора в събрания си богат опит с колкото се може повече медии и изобразителни средства, както и във вниманието за конкретната ситуация и актуалните потребности на клиента.
Разбира се разнообразните материали приканват клиентите по различен начин към реакция. Големият къс глина предизвиква той да бъде притискан, блъскан, заглаждан за разлика от начина на работа с акварелни бои и четка.
Също така в моята работа виждах, как големи парчета глина клиентите галеха нежно и моделираната маса ставаше повод, клиента да намери начин да погледне себе си съпровождан от тъжни и носталгични чувства. Да се маже и рисува с обикновено лепило, например, предизвиква вътрешно и външно освобождаване отколкото рисуването с цветни моливи. Но в същото време ставах свидетел, как клиенти, взели цветен молив в ръка се трогват до сълзи, защото това действие те го свързват с минал опит от своето детство и се срещат със забравената поради различни причини емоция.
През 80-те години някой арттерапевти започнаха опити да подреждат/съпоставят определени материали към съответен етапи от развитието на детето. Те стигат до извода, че деца на 2-3 год. възраст първо предпочитат играта в пясъка и после когато са на 4-6 год. посягат към хартията и ножицата. Но не може да се твърди, че връчени такива материали при терапевтичната работа с възрастни, същите такива подпомагат своеобразен регрес до детска възраст, в която инстинктивно са използвани. Моят опит в употребата пясък в терапевтичната работата / терапевтична игра в пясък[2], пясъчна танцувална картина [3]/, показват съвсем различни резултати.
Играта с пясъка подпомага изживяването и изразяването на емоции, независими от възрастта. Разбира се боравенето с различните материали събужда спомени и точно това можем целенасочено да използваме в терапевтичната работа.
Когато например, клиент има интерес да тръгне по следите на детските си спомени, особено, когато му липсват емоционален спомен от известен период, може да бъде в помощ, когато му предложим материали, с които деца на съответната възраст често играят. При реакциите на клиента и подхода му към материалите ние вземаме под внимание, какво точно се случва при заниманията с тези техники. Но въпреки всичко такава цел си остава трудно планируемо в терапевтичния процес. Всички опити да се подреди използването на изобразителните материали към конкретна тема от фазите на детското развитие (като нпр.: ”Глината подпомага работата с теми от аналната фаза”), настройва понякога неблагоприятно гледната точка към процесите на клиентите и трудно може да са в подкрепа на избора за материал.
Когато обмислям предложението на изобразителни материали в съответен терапевтичен процес, аз се ръководя първоначално от прагматични критерии. Например, дали клиента чисто телесно, физически, функционално е в състояние да работи с определени материали. На клиенти с алергия или чувствителност на кожата (нпр. клиенти с невродермит) изяснявам винаги, към кои материали съществува вероятност за раздразнения, при кои например трябва да се използват ръкавици и употребата на кои трябва да се избягва в ателието. При хора, които нямат конкретно заболяване, но които имат непоносимост/антипатия към конкретни материали, като например бои за рисуване с пръсти или глина, се опитвам заедно с тях, да определя алтернативни и поносими изразни средства. Например боите да нанасят с четка или гъба вместо с пръсти или да използват пластилин вместо глина и др.
Друг аспект, с който се съобразявам е опита с изобразителните материали на клиентите. Опитвам се още при първите разговори да разбера, доколко са им познати изразните средства в изкуството. Често клиентите са се занимавали и преди с други творчески, изобразителни дейности, способностите и опита им от които, могат да бъдат вмъкнати в терапевтичния процес. Нерядко се случва, клиенти да имат неприятен спомен от използването на изобразителните средства. Такъв пример е спомена от часовете по изобразително изкуство в училище, където изкуството и творчеството се асоциират със стремежът за постижение /”да се рисува правилно”/ и с провала. В такива случаи са подходящи например нетрайни, неглижирани, на пръв поглед материали като вестници и непрецизни/артистични методи като работа с картини от петна, рисуване по музика, автопортрет рисуван със затворени очи и подобни. Най-важното в случая е, терапевтът да показва подкрепа, вяра и разбиране по отношение на материала и способностите на клиента.
Един друг аспект в подбора на изобразителния материал в терапевтичния процес е непосредствеността. Когато клиентите директно моделират със своите пръсти глината или с ръце използват гваша, за да рисуват направо върху картината, това подканва често към непосредственото, директно, емоционално участие в процеса. Съвсем различно нпр. от ситуация, в която между изобразителната площ и ръката на клиента стои някакъв инструмент, четка, шпакла или молив. Но и тук, разбира се, има особености/разлики напр. сухият пастел е често по-мек и по-непосредствен от масления или от цветния молив или широките четки са „освобождаващи” от тънки такива, които предразполагат към точност, съсредоточеност, контрол и детайлност. Разбира се всичко това е съобразено с конкретната ситуация и конкретния клиент или клиентка.
Когато обаче пред клиентите предстои да конкретизират и да се заемат с актуална емоция или конкретна вътрешна картина, много сполучливо за израза е рисуването с четка с дебела, добре усещаща се дървена дръжка. В такава ситуация е неподходящо сетивната работа с пръсти върху хартия. Подчинен на същия критерии за непосредственост е и офертата ми към клиенти, които искат внимателно и предпазливо да стигнат до емоционалния си израз. На тях не предлагам също рисуването с пръсти, докато други с обратната на тази потребност подкрепям да изберат точно тази техника.
По правило клиентите подсказват сами. Често наблюдавам как по време на терапевтичния процес те започват с дистанцирани методи и в последствие, изненадващо дори за самите тях, стават все по-директни в изобразителните техники.
Най-чест повод, по който определям какъв материал или медия да предложа, са самите клиенти – техния език, техните жестове, техните „движения в сянка”[4]. Когато например някой клиент разказвайки притиска пръсти един към друг или постоянно ги свива към дланта, отваря и затваря ръката си, близко е до мисълта, „да му подам нещо в ръката”. Например предлагам къс глина и го приканвам :”Вземи парчето глина в ръка, и докато продължаваш да ми разказваш, остави ръцете си да правят с него каквото си искат.” В повечето случаи се променя качеството на вербалния изказ. Понякога оставям нещата така, а понякога, след известно време насочвам вниманието към това: „Погледни какво направиха ръцете ти от парчето глина. Сигурно има нещо общо с това, което те дерзае отвътре.”
Ако клиент, докато разказва, извива своите пръсти, сякаш изцежда нещо, предлагам кърпа, одеало или малка възглавница, за да може усещането, израза и придружаващата го емоция да стане по-четливо, понятно и явно. Ако клиент в своя език на тялото и жестове, призовава към силна, конфронтация насреща си и едновременно с това споделя за голямо напрежение и тежест, бих му предоставил насреща парче дърво, голям къс глина, голяма възглавница или матрак.
Когато клиенти в своя изказ, говорят много за „оставяне по течението”, за отпускане, пропускане, пускане, допускане, бих им предложил акварелни бои или разредени бои за рисуване с пръсти. Когато клиент ми говори и едновременно с това телесно изразява, че нещо в него „работи”, а той/тя самия няма конкретна картина или представа, какво е това, бих предложил една от „случайните” методи, като например картина от петна.
Компетентността на самите клиенти е чудесно нещо. Затова не ми е нужно система от правила за прилаганите медии и материали. В повечето случаи клиентите сами ми предоставят решаващите насоки, кой материал и кое изразно средство да им предложа.
Видео към новото издание на книгата:
http://www.youtube.com/watch?v=ROkRB6Hfcc8
Личен сайт на автора : www.therapie-kreativ-baer.de
Арт-терапията възниква почти едновременно в Англия и САЩ през 40-те год. на 20 в. За разлика от създаването и развитието на много други психотерапевтични подходи, които тръгват основно от науки, свързани с развитието и функционирането на човека, в Англия идеята за използване на материали и методи на изобразителното изкуство идва от художници. Терминът „арт терапия” се въвежда от Ейдриън Хил, който е преподавател в Училището по изкуства Св. Мартин в Лондон (D.Waller, Goldsmiths College, 2004). В края на 30-те год. той заболява от туберкулоза и е принуден да спре да преподава и да постъпи е санаториум, където запазва своя оптимизъм и равновесие, продължавайки да рисува. Той почувствал, че ще бъде добре и за другите пациенти да прекарват времето си по креативен начин, така че получил разрешение да използва бои в стаите на пациентите. Не след дълго в неговото ателие се включват няколко човека. „Това, което той не е съзнавал, обаче, е било, че хората, ще използват възможността да изразят травмата на тяхната болест, операции, страх от смъртта и т.н., чрез рисуването.” (D.Waller, Goldsmiths College, 2004). Ейдриън Хил е много изумен, когато забелязва ефекта, на това, което той първоначално нарича просто „минаване на времето” и решава да напише две книги: „Изкуството като терапия” и „Да заличиш болестта с боя”. Успява да убеди многодиректори на болници да наемат художници, но въпреки това Хил никога не е твърдял, че е запознат с процеса на психотерапията, с психиатрията и с медицината.
Самото рисуване създава специфични възможности за терапевтичен ефект, които не се съдържат в словесното общуване, но за да се оползотворят те, трябва да станат част от умело воден терапевтичен процес, поради което с течение времето се развива практиката художниците, които използват изобразителното изкуство за социални и терапевтични цели да преминават през психотерапевтично обучение (характерно за всеки друг тип психотерапевтичен метод).
В България арт-терапията се развива (още преди промените през 1989 г.) благодарение на едни от пионерите на арт-терапията в света – проф. Дайана Уолър – ръководител на Катедрата по арт терапия в Лондон и Даниел Ламли – осъществил реформа в английското училище, освобождавайки образованието по изобразително изкуство от шаблонните схеми, чрез пренасянето в уроците по рисуване на методи, почерпени от арт терапията.
В днешно време арт-терапията е отделна форма на психотерапия от т.нар. „креативни терапии”, която използва материали от изобразителното изкуство. Комбинира традиционни психотерапевтични теории и техники с разбиране на психологичните аспекти на творческия процес. При арт-терапията целта не е естетическото качество на произведението, а свободният израз на психични съдържания. Творческият процес се използва, за да помогне на клиентите да се справят по-добре със стреса, да отработят травматични преживявания, да повишат когнитивните си способности, да имат по-добри взаимоотношения със семейството и приятелите си и да бъдат способни да се наслаждават на жизнеутвърждаващото удоволствие от творческото преживяване.
Правенето на изкуството се счита за възможност за изразяване на себе автентично и спонтанно, използвайки въображение, преживяване, което е времето може да доведе до себеосъществяване, емоционално коригиране и възстановяване.
Арт-терапията се различава от други форми на психотерапия по това, че е налице тристранен процес между клиента, терапевта и образа или създадения продукт. По този начин предлага възможност за изразяване и комуникация и може да бъде изключително полезен метод за хора, които намират за трудно да изразяват техните мисли и чувства вербално. Адаптирани методи могат да се използват много успешно в различни форми на превенция, като работа с деца и развиване на общности.
Според Женя Георгиева специфичните за арт терапията механизми на терапевтично въздействие са:
– Възможност за изразяване на сложния, противоречив характер на чувствата, психичните състояния и неповторимото единство, цялостност, което представлява личността. Отпада необходимостта от представянето им по по-обеднен, едностранчив начин, който предлага ежедневният език, съпроводено с по-ниско ниво на напрежение от себеразкриването. Образно-метафоричният характер на експресията създава приемлив канал за отреагиране на чувства като яд, гняв и др., чието поведенческо изразяване е ограничено или често дори недопустимо в реалното конкретно обкръжение на индивида. В творческия продукт се обединява вътрешното, фантазното и външната действителност. (Преоткриване както на себе си, така и на света и установяване връзка между двете).
– Специфични възможности за общуване. Арт-терапията създава възможност за една форма на невербална „аналогова” комуникация, което е особено ценно терапевтично средство при лица с по-изразени разстройства в общуването, затруднения в словесната експресия, бедни социални контакти, нарушения във възприятията и др. Включването в една непозната до този момент форма на комуникация способства за премахването на множество бариери. Например, когато групата, или пациентът, или семейството прекалено интелектуализира и не дава възможност да се достигне до конкретните емоционално-наситени проблеми в общуването им, включването им в създаването напр. на обща рисунка поражда възможност комуникацията между членовете и схващането на всеки за своята позиция сред тях да се манифестира много по-отчетливо.
Комуникацията чрез обективираните образно-метафорични изображения има нелинеарен, „кръгов” характер и е несъмнено по-богата от езиковото и превеждане. Така че всяко такова превеждане крие възможност за опростенчество и грешка. Ето защо е толкова важно интерпретирането от страна на терапевта да е много внимателно, „подаващо”, а не категорично и претендиращо за всеобхватност.
„Всяко оригинално художествено произведение на пациента е в някаква степен един аспект на тази личност. Никой друг не може да създаде същия резултат върху хартия или платно. Арт-терапията предлага една област, където пациентът може да провъзгласи своя идентитет и предлага атмосфера, в която той може да бъде самия себе си…Изобразителното изкуство предлага среда, която може да даде и възможност за комуникация с другите и възможност за конфронтация със своето „аз”. (T.Laing New Psychiatry …, с.16-18).
– Възможности за себепознание. Обратната информация, която човек получава от творческия продукт е много богата. Произведението дава много нова и синтезирана информация, увеличаваща широтата на неговото себепознание и възприемането на собствената личност като единна цялост. Този процес активно се подпомага от терапевта чрез насочване към вербализиране на общото впечатление от своето произведение, към споделяне на идеите, които е имал в процеса на изразяването му и чувствата, свързани с тях, към интерпретиране на изразеното. Действеният характер на експресирането (арт терапията често бива наричана форма на „действена терапия”) създава специфични възможности за развитие на личността и нейното самосъзнание. Личността участва в терапевтична промяна и запазването на границите и самостоятелността си, а не ги усеща като нещо, идващо „отвън”, запазва се най-дълбоката интимност на собствения преживелищен свят.
Стимулирането на откриване и приемане на нови аспекти от собствената личност помага да се разберат конкретните начини, по които човек влияе или реагира на някои черти от своето обкръжение.
Създаденото арт произведение, или поредица от произведения, са налични и човек може да се връща и преминава през тях, „все едно е на изложба”, намирайки нови и нови смисли и връзки между тях.
Българската асоциация по арт-терапия (БААТ) е създадена в края на 2006 г.
Нейни учредители са 14 професионалисти, които имат тренинг по арт-терапия в
продължение на поне 3 години.Създаването на асоциацията беше подкрепено от
проф. Даяна Уолър.Мисията на БААТе да съдейства за усвояването и
практическото прилагане на теорията и методите на арт-терапията;
да осъществява връзка, взаимодействие и помощ между специалистите,
които работят в областта на арт-терапията; да подпомага и организира
обучението и повишаване квалификацията на членовете на сдружението в
областта на арт-терапията; да съдейства за популяризирането и
разпространението на арт-терапията като лечебен подход и учебна дисциплина;
да съдейства за провеждане на научни изследвания в областта на
арт-терапията; да осъществява сътрудничество с международните сдружения и
институти по арт-терапия; да осъществява връзки и взаимодействие със
сдружения и институти, които имат сходни цели и задачи с тези на сдружението.
Информация за тренинг програмите на БААТ и предстоящите семинари можете да
получите на http://arttherapy-bulgaria.org/ и 0896-753837.
„Иска ми се някой да ме беше насочил в тази посока много по-рано. Понякога ние сме толкова свързани с нещо/някого, че не можем да се справим сами. Арттерапията ми помогна да се справя с неща, по отношение на които срещах трудности да говоря. Ако някой ми бе помогнал да разбера част от природата на натрапливостите по този начин по-рано, може би нямаше да забубя толкова време”.
„Сесиите ми помогнаха да изразя неща вътре в мен, които иначе биха останали потиснати. Помогнаха ми да прозра неща свързани с мен и моята житейска история и да очертая въпроси, за които не съм подозирала, че са били вътре в мен. Понякога, използвайки само думи сякаш не успявам да изразя истинските си чувства и рисуването и цветовете ми помагат да се свържа със случващотосе вътре в мен по-задълбочено”.
„Арт терапията е добра за мен, защото аз съм дислексик. За мен е трудно да се изразявам писмено, а рисуването ми помага да обяснявам нещата по-добре. Даде ми повече пространство да разбера моите чувства относно миналото, настоящето и бъдещето. Понякога нещо негативно излиза и може да не ти се хареса и да не знаеш как да се справиш с него. Смятам, че Арт терапията може да помогне да преодолеем тези моменти”.
„Арт терапията ме изненада като ми показа чувства, които съм потискала или несъзнавала по теми погребани вътре в мен”.
„Научих се да се изразявам чувствата и мислите си на хартия в безпорядъка, който имам в главата си. И така листът се превърна огледален образ на моите емоции. Това ми помогна да се изправя срещу реалноста”.
„Научих много за себе си и за чувствата, които съм таяла. Също така говорих в детайли за неща, които преди не можех да обсъждам в консултирането. Научих се да казвам ДОСТАТЪЧНО и да имам предвид моите чувства преди всичко”.
„Арт терапията ми осигури безопасно пространство, за да изразя болезнени и трудни за мен мисли и чувства, с които не съм била в състояние да се справя в миналото на по-дълбоко ниво и да открия чувства и мисли, неосъзнати за мен до този момент. По времето, когато бях в терапия аз говорех докато рисувах картините и изразявах много трудни за мен емоции без да осъзнавам, че го правя”.
„Терапията ми помогна да вникна в моите модели на мислене и поведение и аспекти от живота ми, където имах нужда да променя някои неща. Поради това, че терапията беше продължителна имах възможност, да изградя доверие в терапевта ми, както и увереност, за да се изправя срещу първостепенни въпроси от живота ми и да пристъпя към важни решения и промени, които да следвам за в бъдеще. Този процес ме доведе до прага на промяната и аз го прекрачих”.
„Получавам пространство, където мога да изразявам чувствата си, вместо винаги да се самонаранявам. Помага ми също да вляза в контакт с моите проблеми, някои от които не мислех, че ще ми бъде позволено да пусна в света на възрастните”.
„Сега имам работа на пълен работен ден. С ваша помощ направих решителната крачка и се изправих пред проблемите си. Осъзнах, че няма защо да се срамувам от всичко, което се случи през последните 15 години. Сега продължавам с моето изкуство отново и осъзнавам, че имам дарба, за която си струва да се живее. Все още имам лоши дни, но в тези дни пиша или рисувам ситуации и когато ги разгледам по-късно мога да ги видя в друга светлина. Благодаря ви за това, че ме накарахте да се почувствам важен отново”.
„От време на време е доста болезнено, защото сякаш ме изправя пред истината и реалноста, а аз съм прекарала дълги години избягвайки ги. Моят Арт терапевт ми даде възможност да преосмисля негативни поведения и резултати. Бях насърчавана да мисля по-позитивно за себе си и да подхранвам самочувствието си. Започнах да имам куража да взимам решения – правилни или грешни – за себе си. Благодарение на Арт терапия успях да направя промянящи живота ми решения”.
„Помогна ми да приема много неща. Въз основа на опита ми с този вид терапия, бих препоръчал на всекиго да опита”.
„Почувствах освобождаващ ефект. Започнах да се отварям към художественото изразяване”.
„Правил съм много опити по много и различни начини да разбера свойте проблеми и да ги сортирам. Арт терапията определено ми помогна и още ми помага да разбера много повече”.
Арт-терапията е психотерапевтичен метод използващ както слабите, така и силните страни на личността. Осъществява се чрез арт решения и вербално изразяване, като рисунката се разглежда като самостоятелно обособен език, носещ прозрение за вярвания и поведения и овластяващ клиента отвъд терапевтичния процес.
Рисуването и различните творчески занимания са отговор на клиента към дадения продукт като отражение на личностното развитие, възможностите, опасенията и конфликтите в живота му. Арт-терапевтичният подход стъпва на познанието за човешкото развитие и целия спектър от психологични теории и модели за оценка и лечение, включително образователни, психодинамични, когнитивни, трансперсонални и други терапевтични средства за съвместяване на емоционални конфликти, както и насърчаване на самоопознаване, развитие на социални умения, управление на поведението, решаване на проблеми, намаляване на тревожни състояния, подпомагане справянето с ситуации от реалността и повишаване на самоуважението.
Арт-терапията е подход подходящ за лица със задръжки в развитието, здравословни проблеми, социални и психологични затруднения и се прилага в областа на психичното здраве, рехабилитацията, медицината, образованието и др. Може да се прилага при хора от всички възрасти, раси и етнически принадлежности. Може да се провежда индивидуално, с двойката, семейно и в група.
Образователните, професионални и етични стандарти за арт-терапевти са регламентирани от Българската асоциация по арт-терапия.
Как започва всичко?
Въпреки, че визуализация като начин за експресия е познат от самото зараждане човечеството, арт-терапия като отделна професия се появява чак през 30-те години на миналия век. В началото на 20 век психиатрите започват да проявяват интерес към рисунките на техни пациенти, защото откриват взимовръзка между рисунката и болеста на пациента. По същото време учители по рисуване откриват, че свободното и спонтанно художествено изразяване на децата представлява както емоционална, така и символична комуникация. Така постепенно оттогава професията арт-терапевт се е превърнала в ефективен и важен метод за комуникаця, оценка и лечение.
Източник: American Art Therapy Association (AATA) 1999
Депресията е предизвикателство. Ако сте я преживявали знаете, че основни ежедневни задачи стават мъчителни и оставят човек с чувство на апатия и пресушават всичките му сили. Обикновени действия като да станете от леглото, да изперете или да поиграете с децата си могат да бъдат крайно обезсърчаващи. Разговорната терапия и медикаментите могат да бъдат полезни и да помогнат, но те не са единственото решение за облекчаването на симптомите. Тук може да помогне арт терапията. Арт терапията се е превърнала в ефективна интервенция при подкрепа и облекчаване на симптомите, както и при тяхното интегриране чрез изследване на депресията чрез сетивата. Въпреки че изкуството може да бъде по-малко прието като подход, то може да бъде също така ефективно, както и разговорната терапия, защото оползотворява цялостния опит на тялото, а не само този на интелекта.
